— Не. По-точно всеки път когато Даниел е идвала и сме се виждали, винаги е била сама, а Хавиер си е оставал в Мексико. Защо питаш?
— Просто от любопитство.
Демарко се запита дали Хавиер Кастро се бои да посещава Съединените щати. Сега можеше и да не е в бизнеса с наркотици, но това не значеше, че федералните власти са му простили за миналите прегрешения.
Адел, може би замаяна от изпития алкохол, се поинтересува Демарко дали не би останал за вечеря. От начина, по който го каза, той остана с впечатление, че най-вероятно тя ще е десертът. Но колкото и да беше красива, той не искаше да има нищо общо с нея. С изпълнен с фалшиво съжаление глас той й отвърна, че старият развратник Махоуни му е възложил да се срещне с още някого тази вечер, но когато отново има път към Кейп Код…
22
Когато Демарко се прибра в Бостън от Кейп Код, вече наближаваше осем вечерта — идеално време за почивка, но него го чакаше дълга нощ. Той спря пред входа на хотела, слезе от колата и се огледа небрежно наоколо за братята Макнълти. Този път се надяваше да ги види и действително веднага забеляза прашната синя корола, която бяха ползвали предишния път, когато го следиха, но братята не бяха в нея. После ги видя и тях, застанали в един вход на Арлингтън авеню, на половин пряка от паркираната си кола. Пиеха нещо от големи картонени чаши… и го гледаха.
Пиколото притича да паркира колата му, но Демарко му каза да я остави, където беше, за да я ползва след малко. Той знаеше, че братята са го видели, но остана още известно време пред хотела, като се преструваше, че пита портиера за разни посоки и човекът услужливо му показваше с ръка.
Щом братята Макнълти видяха Демарко да паркира пред хотела, Рой процеди:
— Дано да не се прибира окончателно за днес.
Сърбяха го ръцете да изпробва новата си рибна бухалка върху черепа на нещастника.
— Не, погледни! — каза Рей. — Пиколото не му премести колата. И току-що пита портиера как се стига до някъде. Ще излиза пак. Хайде, да сядаме в колата. И се моли на Господ той да отива някъде на усамотено място.
С тези думи Рой се прекръсти. Рей само поклати глава.
Горе в стаята Демарко бързо се преоблече в костюма си на нинджа — черните дрехи, които си бе купил от „Джей Си Пени“ същия ден. Той сложи ножчето в единия джоб на новите си джинси и няколко свински опашки в другия. После натъпка големия картоф в един чорап и няколко пъти удари с него матрака. Да, щеше да му свърши работа. Или поне така се надяваше.
Най-големият му проблем бе, че не знаеше с какво ще са въоръжени братята. Не очакваше да имат пистолети; те едва ли биха рискували да бъдат заловени с огнестрелно оръжие, заради което автоматично щяха да се озоват в затвора. От друга страна, братята бяха идиоти. При всички случаи щяха да носят нещо — ножове, гумени палки, боксове, парче оловна тръба. Но ако се окажеше, че имат и пистолети, щеше да се почувства като пълен глупак със своя картоф.
Преди да излезе от хотела, той надникна през прозореца, за да види къде са братята, и ги видя да седят в колата си. Запита се колко ли глоби за паркиране бяха отнесли, докато висяха пред хотела да го дебнат. Но си каза, че за двама души, очакващи да прекарат цяло десетилетие зад решетките, глобите за паркиране са последна грижа.
Демарко излезе от хотела, даде бакшиш на пиколото, който му задържа вратата отворена, и се качи в колата си. Трябваше да изчисли точно времето си. Искаше отвън да е достатъчно светло, за да могат да го следват — а в осем вечерта беше точно така, но и да стигне до изоставената сергия за плодове в Роуд Айланд по тъмно.
На излизане от Бостън движението беше доста натоварено и Демарко правеше всичко възможно, за да не загуби братята — спираше още на жълто, даваше мигачи преди всеки завой, а когато те трябваше да спрат на червен светофар, запълзя като пенсионер на път за църква, за да го настигнат. Когато пресякоха границата с Роуд Айланд, той се усмихна. Братята вече бяха нарушили съдебната заповед да не напускат щата.
— Накъде е тръгнал тоя, мамка му! — възкликна Рой.
— Май към Провидънс — отвърна Рей. — Добре че наляхме бензин…
— Смяташ ли, че отива при Сориано?
— Откъде, по дяволите, да знам къде отива? Когато Демарко отби в посока Чепачет, Рой се учуди:
— А сега накъде тръгна? Тоя отива право в пущинаците!