Тъмният силует на малка постройка едва се различаваше в мрака.
— Тръгнал е или насам — Рей посочи надясно, — или натам, в онази горичка. Аз ще хвърля един поглед в навеса. Най-вероятно е там или се крие отзад. Ти виж дали няма да го откриеш сред дърветата.
— Не мисля, че е добре да се разделяме — каза Рой.
— Ако не се разделим и ако не съм познал, че е в навеса, той ще мине между дърветата, ще заобиколи и ще излезе обратно на шосето, и после ще хукне да бяга по платното, докато мине кола и го прибере. И, както ти казах, ако има телефон, ще повика ченгетата. Хубавото е, че сме в някакви пущинаци и докато дойде полиция тук, ще съмне. Но трябва да действаме.
— Ако го видиш, викни, после започни да го биеш, аз до минута ще ти дойда на помощ. Ако аз го видя, ще направя същото. Но ако ти пръв го намериш, не го убивай веднага, искам и аз да участвам.
— Става — ухили се Рой.
Стиснал бухалката за риба, той се затича към овощната градина. Притесняваше го тъмнината; боеше се, че може да подмине врага, без да го забележи. Трябваше май наистина да потърсят фенерче в колата, но пък точно защото колата беше на Дорийн, дори да имаше фенерче, батериите му щяха да са изтощени.
Демарко наблюдаваше братята, докато се съвещаваха зад сергията за плодове, и видя как единият вдигна ръка и посочи към навеса за инструменти, а после в обратната посока, към овощната градина. В тъмното не различаваше чертите им, само набитите им мускулести тела. Какво ли бяха намислили? Да тръгнат заедно в едната посока или да се разделят?
Той се усмихна, когато единият тръгна към навеса, а другият се затича тромаво към градината.
Той стоеше прикрит зад стената от щайги, която бе построил точно до пътеката, водеща за овощната градина. Очакваше мъжът, който тичаше към него, или да подмине щайгите, при което Демарко щеше да го цапардоса в тила с увития в чорап картоф, или да надникне зад тях, за да види дали не се крие някой — и тогава Демарко щеше да го посрещне с дръжката от греблото.
Той чу как мъжът дотича до купчината от щайги и се спря. Явно се колебаеше дали да продължи напред, или да погледне зад щайгите. Ръката на Демарко стискаше чорапа и когато Рой надникна иззад стената от щайги, замахна с всички сили. От съприкосновението с черепа на Рой картофът стана на пюре. Демарко съзнателно бе сложил в чорапа картоф, а не камък или две шепи монети — той нямаше за цел да убива братята, а просто да ги извади от строя.
Но при цялата сила, която бе вложил в удара, дебелоглавото говедо не падна. Беше видимо зашеметен, но на крака. Затова Демарко захвърли чорапа и му цапардоса едно дясно кроше в челюстта… и тогава Рой вече се свлече. Беше в безсъзнание. Демарко го обърна по корем и върза ръцете му отзад с една свинска опашка. Друга стегна около глезените му. Отне му по-малко от минута, за да приключи с единия Макнълти. Сега бе ред на другия.
Демарко посегна към дръжката на греблото, подпряна зад купчината щайги, и тогава видя малката бухалка, която Рой бе носил в ръка. Приличаше на полицейска палка, дълга около трийсетина сантиметра. Той бе очаквал братята да са въоръжени и беше готов да се обзаложи, че Рей има същата бухалка. За разлика от картофа в чорап, това си беше смъртоносно оръжие и ако братята бяха започнали да го налагат, щяха да го убият. Което със сигурност беше и намерението им. След кратък размисъл Демарко реши да вземе бухалката на Рой вместо дръжката от гребло. Ако се установеше, че е ползвал оръжие, отнето от единия от нападателите, трудно щяха да го обвинят в предумишлено убийство. Или поне така се надяваше.
Той излезе иззад купчината щайги. В мрака не виждаше Рей, но подозираше, че е някъде около навеса за инструменти. Демарко нямаше никакво намерение да го гони. Вместо това се провикна:
— Макнълти? Ей, Макнълти! Току-що убих брат ти. — И след кратка пауза добави: — Заклах го като прасе!
В нощната тишина, далече от коли и градски шумове, се чуваше много добре. До него достигна крясъкът на Рей:
— Копеле мръсно! Сега ще те убия!
За разлика от Демарко, който беше облечен целият в черно, Рей беше по бяла тениска и макар да не виждаше лицето му, Демарко ясно различаваше в тъмното набитата му фигура, която тичаше към него. Точно както го искаше: съзнанието на Рей беше замъглено от жажда за мъст и той не можеше да мисли за нищо друго.
Демарко не тръгна да тича срещу него. Просто го изчака на място, стиснал бухалката в дясната си ръка. Не можеше да се види отстрани, но устните му се бяха разтегнали в усмивка.