— С кого трябваше да се видите?
— Не е нужно да знаете името му.
Демарко бе очаквал въпроса какво всъщност търси посред нощ в пущинаците на Роуд Айланд. Но нямаше как да даде на полицая името на несъществуващ човек, за да му позвъни за потвърждение.
— Вижте — допълни той, — аз работя за конгресмен Джон Махоуни. — Споменаването на този факт най-малкото нямаше да му навреди. — Той ме изпрати да разговарям с един човек, който живее тук наблизо. Става дума за предстоящи изслушвания в Конгреса. Но не мога да ви кажа името му. Това е поверителна информация, поне докато минат изслушванията. Пък и какво значение има? Аз просто отивах да се срещна с този човек, когато колата ми се повреди и братята Макнълти ме нападнаха с бухалките, които видяхте.
Полицаят не изглеждаше убеден. Но пък скептицизмът си е обичайното състояние на един полицай.
— И как успяхте да ги набиете и двамата? — попита той.
— Да ви кажа, след като побягнах, първо се скрих зад онази сергия, после видях купчина щайги, притичах и застанах зад тях. Когато братята Макнълти стигнаха до сергията, те не знаеха накъде съм поел, затова единият тръгна нататък, за да види дали не се крия в онзи навес, а пък другият се насочи към горичката, за да огледа между дърветата. И така, когато единият стигна до купчината щайги, той надникна зад тях и в момента, когато главата му се подаде, аз го ударих.
— С какво го ударихте?
— С юмрук. С какво друго? Здравата го цапардосах, после с втори удар го проснах в безсъзнание.
— Ясно — каза полицаят. Което можеше да означава: впечатляващо!, или по-вероятно: що за глупости…
— После се затичах към колата си…
— Но нали казахте, че колата ви се е била повредила?
— Така е, но телефонът ми беше в поставката за чаши. Смятах да го взема и да позвъня на деветстотин и единайсет, и после да тръгна по шосето, за да се махна от тук, но в този момент другият брат ме видя. Беше се засилил към мен с бухалката и някак си се сблъскахме, той замахна да ме удари, но не улучи и тогава аз го ударих. Силно. И после сякаш нещо ми стана, започнах да го налагам и съм го нокаутирал. Вързах им ръцете, за да не ме нападат повече, и ви повиках. Истински късмет, че не ме убиха.
— Да, предполагам — каза полицаят. — Ще трябва да дойдете с мен до участъка.
— Какво? — повиши глас Демарко. Което прозвуча като: как смеете да не ми вярвате?
След час Демарко все още беше в полицейския участък на Глостър. Намираше се в стая за разпити и един по-възрастен полицай със сержантски нашивки на ръкавите го бе накарал да разкаже отначало как е бил нападнат. Когато полицаят го пита дали му е нужен адвокат, той отвърна:
— Адвокат ли? Първо, аз самият съм адвокат и, второ, за какво да ми е нужен? Тези диваци ме нападнаха и аз просто се отбранявах.
— Някак ми е странно как колата ви се е повредила точно там — каза полицаят. — На място с такива удобни скривалища. Другото, което ми се вижда странно, е, че пратихме човек да вдигне колата и той отрече автомобилът да е повреден.
— Ами не знам какво да ви кажа — отвърна Демарко. — Аз просто си карах и тя угасна, все едно беше свършил бензинът, но в резервоара имаше достатъчно. Може помпата да се е запушила или нещо такова. Откъде да знам? Не съм механик. Знам само, че колата угасна и извадих късмет, че успях да се скрия зад някакви щайги. Помислете сам: откъде съм можел да знам, че те ще са там?
Вратата се отвори, една униформена служителка подаде глава и каза на сержанта:
— Пат, някакъв полицай от Бостън е дошъл.
Двайсет минути по-късно Фицджералд влезе в стаята за разпит. По лилави бермуди и тениска с цвят на зелен лимон, опъната върху корема му, той не приличаше особено на служител на закона. Обаждането на Демарко го бе сварило вкъщи и явно не си бе дал труд да се преоблече, преди да седне в колата и да потегли за Роуд Айланд.
Известно време Фицджералд мълча и гледа втренчено Демарко, после посочи с пръст камерата, монтирана високо горе на стената.
— Казах им да изключат това нещо.
— Добре — отвърна Демарко.
Фицджералд помълча още малко и продължи: