Той още веднъж разправи за несъществуващата си роднинска връзка с нея, защото мислеше, че от персонала са по-склонни да разговарят за състоянието й с роднина, отколкото със случаен познат.
— Ами, нали знаете… — каза сестрата.
Господи.
— Не, не знам. Затова питам. Мислех си, че има субдурален хематом, който се отразява на паметта й, но докторът каза, че с времето може да се оправи.
— Съжалявам, но не се е оправила. Тя седи на стол и гледа през прозореца. Страхува се да излезе навън и когато се опитаме да я изведем, става раздразнителна. Лесно се обърква от най-прости неща, като например какъв десерт иска или какво да си облече. Никак не е добре с краткосрочната памет. Не помни името ми, а онзи ден, когато дъщеря й дойде на свиждане, беше забравила и нейното. Мога само да ви кажа, че има признаци на деменция и засега няма изгледи за подобрение.
— О, боже — възкликна Демарко.
— Но от травмата не е минало кой знае колко време, така че още има надежда — каза сестрата, макар на Демарко да не му прозвуча особено обнадеждена.
Той й благодари и затвори. Сега вече имаше предостатъчно мотивация да се захване с Шон Калахан.
Демарко още не беше казал на Махоуни какво бе научил за отношенията на Калахан с някогашния бос на мексикански наркокартел. Той също имаше нужда да научи повече за Хавиер Кастро, а Махоуни можеше да помогне в това отношение. Разбира се, когато му се обади, Махоуни не беше в офиса си, но Демарко помоли секретарката да предаде на великия държавник да го потърси колкото се може по-скоро.
Той се върна в стаята си и зачака обаждането на конгресмена. Докато чакаше, се замисли за Кастро. Човек като него едва ли щеше да прати двама идиоти с бухалки за риба да те убият, ако го ядосаш. Той си припомни един епизод от сериала „В обувките на Сатаната“. В него шефът на картела, който по ранг и функции съответстваше на Кастро, отряза главата на Тортуга, информатора на федералните, и я залепи върху корубата на една костенурка — „тортуга“ на испански. В следващата сцена камерата показваше как главата се движи ниско над земята, докато костенурката пристъпва с бавни крачки към границата на Съединените щати, където голяма група федерални агенти я наблюдават с невярващи очи.
Демарко не желаеше да свърши с глава, залепена върху корубата на костенурка.
Телефонът му иззвъня. Беше Махоуни.
— Как е Елинор?
— Не е добре — отвърна Демарко и му предаде накратко разказа на сестрата от старческия дом.
Реакцията на Махоуни беше:
— Кучи син! — Той помълча малко, после продължи: — Джо, виж какво може да се направи. Нямам намерение да оставя Калахан да си свирка безгрижно след всичко, което причини. Петдесетте бона, с които ни помогна да хванем братята Макнълти, за такъв като него са глоба за неправилно паркиране. Една глоба не е достатъчна. Не и за мен.
За момент Демарко се изкуши да разкаже на Махоуни за случилото се предишната вечер, как за последно бе видял братята, когато ги качваха на линейката и как скоро щяха да са пак в ареста, в очакване на делото. Но реши, че този разговор не е за по телефона.
— Обаждам се, за да ти кажа какво научих за Калахан от бившата му жена. — Той помълча за ефект. — Един от инвеститорите в „Дилейни Скуеър“ е Хавиер Кастро, който е ръководил или може би още ръководи мексикански наркокартел.
— Шегуваш се.
— Не — отвърна Демарко и му разказа как Калахан и Кастро се запознали, докато Калахан и бившата му съпруга били на почивка в Мексико.
— И какво предлагаш? — попита Махоуни. — Да намесим Министерството на финансите или Агенцията за борба с наркотиците, за да докажат, че Калахан пере пари на картела?
— Не. Мисля, че това ще бъде твърде сложно и ще отнеме време, а може да се окаже и напразно. Предполагам, че Хавиер Кастро не е невинен, когато става дума за пране на пари.
— И какво смяташ да правиш?
— Не знам. Засега. Но все има някакъв начин да се възползваме от тази информация.
— Измисли нещо.
— Ще измисля — каза Демарко. — Но трябва да науча повече за Кастро.
Адел Томлин му бе казала единствено, че Кастро бил красив мъж с прекрасни обноски. Но Демарко предполагаше, че в този бизнес не се израства до върха на пирамидата с „моля“ и „благодаря“.
— Мислех си дали не мога да поразпитам някого в Агенцията за борба с наркотиците.
— Е, хайде стига! — запротестира Махоуни, сякаш два-три телефонни разговора щяха да го убият.