— Какво искаш? — попита Рей Макнълти. — Ако не бяха тия белезници, щяхме да те пречукаме.
— Колкото го направихте предишния път — каза Демарко.
— Майната ти! — отвърна Рой.
— Какво искаш? — попита отново Рей.
— Да ви предложа сделка — отговори Демарко. — Искам да свидетелствате, че Шон Калахан ви е платил да убиете Елинор Добс.
— Нямаме нищо общо с падането на оная жена.
— Рей, ще откарате поне по десет години за трафик на оръжие. Освен това ще ви осъдят и за нападението срещу мен в Роуд Айланд, което означава още години затвор. Смяташ ли, че Шон Калахан би лежал толкова време заради вас?
— Не сме доносници — каза Рой.
— Ако си признаем, че имаме нещо общо — каза Рей, — прокуратурата ще ни лепне и опит за убийство в допълнение към трафика на оръжие. А пък за това, че сме те нападнали, ти го твърдиш. Ние казваме друго. Да не ни мислиш за глупаци!
— Да, определено ви мисля за глупаци. Не слушате какво ви говоря. Ако приемете да свидетелствате срещу Калахан, ще ви уредя такава сделка, че ще получите имунитет за това, което причинихте на Елинор. И няма да свидетелствам срещу вас за нападението, а ще получите и облекчена присъда по обвиненията за трафик на оръжие. Няма да се измъкнете съвсем без нищо, но вместо да лежите десет години, може да минете и с пет.
— Не сме доносници — повтори Рой.
Това беше единственият му принос към разговора. Явно Демарко го бе ударил прекалено силно с картофа по главата.
— Шегуваш ли се? — възкликна той. — Мислиш си, че сте някакви мафиоти, които са дали обет за мълчание? Имам новина за теб. Вече и мафиотите не зачитат обета за мълчание.
— И изобщо не ти вярваме, отворко! — каза Рой.
Демарко определено не ги винеше.
— Ще си излежим присъдите — продължи Рей — и когато излезем от затвора, ще те издирим и ще те убием.
Безнадеждна история.
Демарко се върна с колата обратно в Бостън. Още не можеше да повярва, че братята бяха отказали офертата му. Те бяха упорити глупаци, но, един Бог знаеше защо, лоялни към Калахан. Или може би това не беше лоялност. Може би — както му бе казал и Рой — просто не му вярваха. Каквато и да беше причината, сега вече се налагаше да замине за Мексико, за да се види с Хавиер Кастро. Можеше да му се обади и по телефона, но си каза, че един телефонен разговор не би имал същия ефект като среща лице в лице. От друга страна, самото ходене до Мексико…
От онова, което Демарко бе чувал за Мексико, там цареше беззаконие, полицаите бяха или корумпирани, или некадърни, а наркокартелите правеха безнаказано каквото си искаха. И той не знаеше колко статии бе чел за това как картелите отрязвали главата на всеки изпречил се на пътя им. Последното зверство беше безследното изчезване на четирийсет и трима студенти; минали бяха месеци, преди полицията да открие труповете им изгорени в екарисаж, притежаван от един от картелите; причините за клането си оставаха неизвестни до ден днешен. Колко ли усилие щеше да е необходимо, за да накарат един американец просто да изчезне?
Демарко си запази място с полета на „Делта“, който тръгваше от Бостън в шест на другата сутрин и трябваше да пристигне в Мексико Сити по обед. За да си намери хотел, той провери в Гугъл Карти адреса на Хавиер Кастро, който му бе дала Адел, и си направи резервация в най-близкия „Мариот“. Услужливите феи от Гугъл го информираха също, че Кастро живее в ексклузивния квартал „Поланко“, в района „Мигел Идалго“, където бяха резиденциите на едни от най-богатите мексикански семейства.
След като приключи с приготовленията за пътуването си, той отиде във фоайето на хотела, записа си номера на един от телефонните автомати там и позвъни на Махоуни. За негова изненада, Махоуни отговори от мобилния си телефон. Очаквал бе да се включи гласова поща и да му се наложи да чака, докато Махоуни благоволи да му звънне обратно.
— Намери телефонна кабина — каза Демарко, който не знаеше колко ли време щеше да му отнеме това. С масовото изчезване на обществените телефони през последните години откриването на улична кабина се бе превърнало в почти непосилна задача. — Имам нещо да ти казвам, а не искам да говоря по мобилен телефон. Позвъни ми на този номер.
И той му продиктува номера на хотелския автомат. Макар да му се струваше малко вероятно някой да подслушва мобилния телефон на Махоуни, не искаше да рискува. След неизбежното, макар и този път сведено до минимум пуфтене, Махоуни прие и петнайсет минути по-късно телефонът във фоайето иззвъня.