— Смятам утре да отлетя за Мексико Сити, за да се видя с Хавиер Кастро.
— И за какво ти е да правиш това?
— Ще го заплаша със страховитата мощ на американската държава, ако не ми помогне да погреба Шон Калахан.
Демарко му обясни какво точно има предвид и когато свърши, Махоуни изохка:
— Смяташ ли, че е много умно да шантажираш човек, който е ръководил наркокартел?
— Напротив, смятам дори, че е твърде глупаво, но ти беше този, който каза, че не е достатъчно да вземем петдесет бона от Калахан, за да натопим братята Макнълти. Думите ти бяха: „За такъв като него петдесет бона са глоба за неправилно паркиране“. А така, ако Кастро изпълни това, което искам от него, Калахан няма да получи глоба за паркиране, а ще бъде разорен.
— И все пак сигурно помниш, че преди година един от картелите беше отвлякъл федерален агент, който работел там под прикритие. Одрали го жив, преди да го убият. Тези хора са ненормални.
Точно каквото Демарко искаше да чуе в този момент.
— И какво очакваш да направя? — каза той. — Да простя на Калахан за онова, което причини на Елинор, да го оставя да си прибере милионите, които ще спечели от „Дилейни Скуеър“?
— Не — отвърна Махоуни. — Казвам ти само, докато си там, да внимаваш.
Сериозно ли?
— Ще внимавам, но се съмнявам, че Кастро би посегнал на човек, който работи за член на Конгреса — заяви Демарко, който изобщо не беше сигурен, че това е така. — Но това е една от причините да ти позвъня. Ако до два-три дни не се чуем пак… обади се на някого.
След като разговаря с Махоуни, Демарко реши да си поръча един хубав стек в ресторанта на хотела. Имаше усещането, че като осъдените на смърт има право на последно ядене. След вечерята, която наистина си струваше, той се насочи към бара за едно-две питиета преди сън. Или три. Седна на един от високите столове и се огледа, и — я виж ти! — забеляза една жена, която приличаше на актрисата Ейми Адамс. Макар че пред никого не би си признал, Демарко имаше слабост към нея.
В хотела явно се провеждаше конгрес на автори на любовни романи. На връщане от срещата си с братята Макнълти той бе забелязал във фоайето реклама на събитието с отпечатани две-три снимки на писатели, за които не беше чувал. През живота си Демарко не бе хващал в ръка любовен роман, но бе виждал съблазнително разголените едрогърди жени на кориците и предполагаше, че този род книги са пълни със смели сексуални фантазии. Или може би нещо още по-добро: личен опит, от който авторът да черпи вдъхновение.
Жената, която бе привлякла погледа му, имаше дълга червеникава коса, същата като на Ейми Адамс в онзи филм, в който играеше любовницата на мошеника. Беше седнала на една маса с още три жени и Демарко предположи, че и четирите са авторки на любовни романи. Другите три бяха пълни, минали петдесетте, а може би и шейсетте и Демарко имаше усещането, че при описанията на любовни сцени отдавна вече разчитаха на въображението си, а не на пресен личен опит. Но двойницата на Ейми… беше сладка, ниска и с щедри форми. Тя забеляза, че Демарко я гледа, срещна погледа му и се усмихна, което го накара да си помисли, че далече от къщи, на неутрален и същевременно предразполагащ терен, тя би могла да си позволи малко практически упражнения като източник на творческо вдъхновение.
Докато обмисляше начини да отдели Ейми от приятелките й, тя още веднъж хвърли поглед към него, после смушка с лакът седящата до нея жена — между петдесет и шейсет, с дълга сива коса и без грим, — която погледна Демарко, каза нещо на Ейми, после и двете жени станаха от местата си и се приближиха към него.
— Здравейте, казвам се Маделин Къмингс — каза Ейми. — А това е моята колежка по перо Джанис Брукс. Чудехме се дали ще разрешите да ви снимаме.
— Да ме снимате? — повтори Демарко.
— Да. Знам, че ще ви прозвучи странно, но в книгата, която пишем, има един отрицателен герой, и като видяхме лицето ви, си казахме: „Ето го Бруно! Това е нашият злодей!“. Разбирате ли, винаги ни помага да обрисуваме героите в книгите си, особено главните, ако изхождаме от конкретна личност. Така че, стига да не ви е неприятно, позволете да ви снимаме.
— Аз имам лицето на вашия злодей?
— Ами да. Искам да кажа, имате едно такова сурово изражение — отвърна Маделин.
— Изглеждате малко като гангстер — допълни Джанис.