— Някак заплашително — поясни Маделин.
— Брутално — добави Джанис.
— Брутално? — попита Демарко.
— Не исках да ви обидя — каза Маделин. — Убедена съм, че сте много симпатичен мъж, но имате едно такова лице, че… Вие сте нашият Бруно!
Отблизо тя не приличаше чак толкова на Ейми Адамс. Всъщност изобщо не приличаше на нея. Очите й бяха твърде близко разположени, а носът й — по-топчест.
— Ами да, защо не? Снимайте — съгласи се Демарко.
Маделин — която вече определено не му приличаше на Ейми — хвана в кадър лицето на Демарко със смартфона си и щракна една снимка.
— Още веднъж, ако обичате! Толкова сме ви благодарни.
— Няма проблем — отвърна Демарко.
Двете се върнаха на масата си, а Демарко погледна отражението си в огледалото зад бара. Що за идиотщина! Изобщо не изглеждаше „заплашително“, каквото и да значеше това, а още по-малко брутално. Реши да отиде и да си допие в друг бар, където нямаше да му се плетат разни откачени писателки в краката. После, на сутринта, щеше да отлети за Мексико, за да се опита да сплаши човек, който бе ръководил наркокартел.
24
Докато самолетът снижаваше за кацане на международното летище „Бенито Хуарес“, Демарко наблюдаваше безкрайната шир на огромния град, простираща се във всички посоки под тях. Населението на Мексико Сити наброяваше около девет милиона, но с прилежащите градове и предградия в целия метрополис живееха над двайсет милиона души.
Демарко бе посещавал Мексико само веднъж, и то преди години, още когато войната между наркокартелите не се беше разгоряла до степен да му убие всякакво желание за повече пътувания. Но единственото му посещение бе оставило у него чудесни спомени. Той и жената, с която излизаше навремето — тя работеше за Държавния департамент и много се гордееше с испанския си, който беше на гимназиално равнище, — бяха отседнали в един хотел в Пуерто Ваярта на тихоокеанското крайбрежие. Демарко бе запомнил онова място най-вече с две неща.
Първото — което впоследствие бе потвърдила и Адел Томлин с разказа си за Лос Кабос — беше, че обслужването наистина бе невероятно. Той никога нямаше да забрави вечерята в ресторанта на хотела, когато четирима келнери бяха пърхали около него и приятелката му, докато се хранеха.
Но другото нещо, отпечатало се завинаги в паметта му, и то повече от великолепието на курорта, бе бедността. Демарко и приятелката му бяха прекарали голяма част от седмицата зад оградите и охраняваните бариери на курортния комплекс, край плажа, в баровете и около басейна, но един ден решиха да наемат кола и да пообиколят наоколо. И тогава Демарко видя как живееха бедните в Мексико. Най-яркият му спомен беше от минаването им през някакво село, където по протежение на единствената улица, между двата реда колиби с ламаринени покриви — жалки постройки, подхождащи на държава от Третия свят — минаваше кафяв ручей от фекални води, а в него стоеше голо момиченце на около три години. Сякаш курортът беше феодален замък и докато човек останеше в рамките на стените му, щеше да си спести истината за живота на крепостните. Може би страната се бе променила към добро, откакто не бе идвал тук; Демарко искрено се надяваше да е така.
В онази част на Мексико Сити, където се намираха хотел „Мариот“ и резиденцията на Хавиер Кастро обаче, нямаше и следа от бедност. Тя по нищо не се различаваше от заможните квартали на американските градове, а специално 22-етажният „Мариот“ беше поне с пет класи над „Парк Плаза“ в Бостън. Фоайето спираше дъха с мраморните си подове, високите вази с аранжирани цветя и модерните скулптури. Встрани от главното фоайе имаше библиотека с тъмни ламперии за предпочитащите усамотението; имаше ресторант, специализиран във френска кухня, а за любителите на по-непретенциозната храна отвън на терасата — бистро с изглед към хълма Чапултепек. Наблизо се намираше Антропологическият музей, в който бяха изложени предмети от цивилизациите на ацтеките и маите, както и Масарик авеню — местният аналог на Родео Драйв в Лос Анджелис — със скъпите си магазини, нощни барове и модни ресторанти. Демарко нямаше да вкуси нищо от тези изкушения, тъй като смяташе да остане в града колкото бе възможно по-кратко.
Той нямаше телефонния номер на Хавиер Кастро. Можеше да го поиска от Адел Томлин, но реши да не го прави, все пак знаеше адреса. Демарко си взе душ и си сложи костюм с бяла риза и вратовръзка. В Мексико Сити не беше чак такава жега, както в Бостън — което той си обясни с надморската височина; и все пак беше доста топло, може би към трийсет градуса. Но Демарко си каза, че би било редно да се облече подобаващо за човек, представляващ американски конгресмен.