Ама че тъпотия, да се крия в хотела — помисли си той. Беше приятна вечер, още поне два часа щеше да е светло. Той реши да се разходи и да вечеря в някое скъпо заведение на Масарик авеню. Не го притесняваше цената на хотела, нито сумата, която щеше да даде за вечеря; каза си, че една малка част от петдесетте хиляди долара, които Махоуни бе измъкнал от Калахан, щеше да покрие разноските по мексиканската му авантюра. Помоли пиколото да му препоръча ресторант и той го упъти към някакво заведение, наречено „Бико“. Според пиколото „Бико“ бил най-добрият ресторант не просто в Мексико Сити, а в цяла Латинска Америка, специализирал в баска кухня. Демарко си помисли: защо не? Не бе дошъл до тук, за да яде тако.
Без да бърза, той отиде пеша до ресторанта, където бе посрещнат с многословни любезности от чаровна млада жена и настанен на маса, отрупана с — както му се стори — твърде много чаши за вино. Келнерът — възрастен мексиканец — търпеливо обсъди с него менюто и Демарко реши да го възнагради, насочвайки се към най-скъпите блюда. За ордьовър си поръча пастет от гъши дроб със синапено семе и зелен лук, за основно ястие патешки гърди, готвени в шери със зелени маслини, и — разбира се — различно вино с всяко блюдо. След четвърт час, тъкмо бе преполовил първата си чаша, когато келнерът сложи на масата пред него порцията му гъши дроб, оформена като някакво произведение на ювелирното изкуство. Демарко й се полюбува известно време, после вдигна вилицата и тогава до масата му се приближиха двама мъже.
— Господин Демарко — каза единият, — молим ви да ни последвате. Господин Кастро иска да говори с вас.
Ооо! — помисли си Демарко.
И двамата мъже бяха с латиноамерикански черти, малко над трийсетте, облечени с костюми, бели ризи и вратовръзки. Бяха високи, жилави и мускулести; донякъде напомняха на хрътки. Демарко бе готов да се обзаложи, че под саката на костюмите си носеха оръжие.
Кастро бе решил да му направи демонстрация и Демарко бе впечатлен. Единственият начин, по който тези хора биха могли да го открият, бе по сигнала на мобилния му телефон. Което означаваше, че през двата часа, откакто Демарко бе предал бележката с телефонния си номер на портала, Кастро се бе свързал с някого и му бе възложил да открие титуляря на номера. Освен това се бе добрал и до снимката му, за да може тези двамата да го разпознаят, което също беше впечатляващо. Демарко нямаше профил във Фейсбук, никога не го бяха снимали за медиите — откъде тогава Кастро се бе сдобил с негова снимка? От шофьорската му книжка? От служебната му карта на сътрудник към Конгреса? Нямаше представа как, но Кастро го бе направил. С което искаше да му каже: мога да те открия, когато реша.
— Може би първо да си довърша вечерята?
В отговор двамата просто го изгледаха.
— Е, добре — сви рамене Демарко.
Майната му, помисли си той. Хвърли една стодоларова банкнота на масата, като се надяваше, че стига за чашата вино и ордьовъра, до който не се бе докоснал, и последва двамата мъже към паркирания пред ресторанта джип с тъмни стъкла на прозорците.
Единият от мъжете седна зад волана, а другият се настани на задната седалка до Демарко.
— Къде отиваме? — попита той.
Мъжът на задната седалка не отговори, вместо което каза:
— Трябва да ви претърся за оръжие.
— Не съм въоръжен — отвърна Демарко.
Мъжът не каза нищо, само го изгледа.
— Е, претърсвай — каза Демарко и вдигна ръце на тила си.
Бодигардът го опипа навсякъде. Беше твърде обстоен. Когато мъжът приключи, той отново попита:
— Къде отиваме?
Мъжът отново не отговори.
Демарко се остави на милостта на развихреното си въображение. Вече се виждаше, коленичил пред плитък гроб, с допрян до тила пистолет. После си каза: вземи се в ръце! Кастро нямаше да му стори нищо, преди да разговаря с него. Но и тази мисъл не го утеши кой знае колко. Защо изобщо му трябваше да идва тук?
След двайсетина минути джипът спря пред портата на резиденцията. Шофьорът отвори дистанционно, после подкара по алеята за коли между два реда дървета и паркира пред внушителна входна врата от червено дърво с декоративни панти от ковано желязо. Но мъжете не поведоха Демарко към вратата. Вместо това заобиколиха къщата и се насочиха към открит вътрешен двор, застлан с многоцветни керамични плочки. В средата на двора бликаше фонтан, а пространството наоколо беше обградено с широколистни храсти; кошници с каскадни цъфтящи мушката висяха от метални стълбове. През скрити високоговорители звучеше музика — нещо за пиано, което Демарко не можеше да различи. Всичко бе замислено да внушава спокойствие, но той не се чувстваше никак спокоен.