Хавиер Кастро беше седнал на градинска маса и отпиваше от чаша с вино. Мъжете заеха позиции на няколко метра — достатъчно далече, за да не чуват разговора, но и достатъчно близо, за да застрелят Демарко при първия знак.
Адел Томлин му бе казала, че Кастро изглежда като кинозвезда, и Демарко си помисли, че това не е далече от истината. За разлика от Демарко и двамата бодигардове Кастро беше облечен небрежно — с бяла риза, сив панталон и сандали. Демарко знаеше, че наближава шейсетте, понеже Адел му бе казала, че е с десет години по-възрастен от Калахан, но изглеждаше значително по-млад и в отлична физическа форма. Не беше висок като бодигардовете си — на ръст беше горе-долу колкото Демарко, — но също като тях беше жилав и мускулест. Имаше къдрава черна коса, леко прошарена, квадратна челюст, издаваща силна воля, и тънки мустаци. Като цяло беше красив мъж.
Той направи знак на Демарко да седне и без да му предложи чаша вино, мина по същество.
— С какво мога да ви бъда полезен, господин Демарко? — каза той с едва доловим акцент.
Който и да му бе преподавал английски, си бе свършил добре работата.
— Както, не се съмнявам, знаете — започна Демарко, — Шон Калахан е водещата фигура в един мащабен строителен проект в Бостън. Реализацията изисква събарянето на жилищна сграда, в която живее възрастна дама на име Елинор Добс, но Елинор отказва да освободи апартамента си. След като Калахан установил, че не може да я подкупи, той се опитал да я принуди да напусне, като й спрял водата, тока, климатика и изобщо правел всичко, за да я тормози. Затова тя отишла да се оплаче на шефа ми, който ме изпрати да се намеся, но преди да бях успял да накарам Калахан да я остави на мира, той изпратил двама биячи да я препънат надолу по стълбите. Жената си ударила главата и още не се е възстановила.
— Защо ми разказвате всичко това, господин Демарко? — попита Кастро. — Познавам Шон Калахан от светски сбирки, но нямам нищо общо с бизнеса му.
Демарко се изправи пред необходимостта да посочи на Хавиер Кастро, че лъже, без да го нарече в лицето лъжец.
— Сеньор Кастро, моят шеф е твърдо решен да накара Калахан да си плати за това, което причини на Елинор Добс. За начало ми нареди да проверя източниците на финансиране на „Дилейни Скуеър“. Честно казано, надявах се да открия нещо, с което да причиня сериозни неприятности на Калахан, и тогава открих, че вие сте един от крупните инвеститори в проекта му. По-конкретно, разбрах, че парични суми, идващи от вас, са минали през консорциум на Кайманите, преди да бъдат отпуснати като заем на Калахан.
Поне така му бе казала Адел Томлин и Демарко стискаше палци да е запомнила вярно.
Единствената реакция на Кастро бе да отпие от чашата си. После той каза с напълно равен глас:
— Дори да допуснем, че това е истина, аз пак не разбирам защо разговаряте с мен.
Добрата новина бе, че Кастро вече не отричаше да е инвестирал в „Дилейни Скуеър“.
— Конгресмен Махоуни не желае Шон Калахан да спечели пари от „Дилейни Скуеър“ и иска вие да се погрижите това да не стане. Като му е все едно как точно ще стане.
— Не разбирам за какво говорите — отвърна Кастро.
— Например можете да накарате фирмата на Кайманите, която е инвестирала в „Дилейни Скуеър“, да направи предсрочно изискуеми заемите, отпуснати на Калахан, и когато той не успее да плати, да използва това като претекст за отстраняването му и заменянето му с ваш доверен човек.
— Дори да исках да го направя — каза Кастро, — изобщо не съм убеден, че мога. Парите за „Дилейни Скуеър“ идват от консорциум с много инвеститори и не знам как произволно могат да решат да направят заемите изискуеми.
— Сигурен съм, че можете да ги убедите да направят всичко, което им кажете — отвърна Демарко.
Фирмата на Кайманите переше парите на наркобосове и Демарко имаше основания да допуска, че с тяхната благословия всичко бе възможно. Освен това беше заключил, че ако притокът на пари бъдеше прекъснат по какъвто и да било начин, Калахан нямаше да е в състояние да плаща на строителните фирми, на архитектите и доставчиците си и тогава целият строителен процес щеше да зацикли и да спре. Американската инвестиционна банка щеше да му откаже по-нататъшни траншове и в крайна сметка банкерите щяха да го принудят да обяви фалит, за да могат чрез разпродажба на активите му да си възвърнат поне част от парите.