— Предай на господин Махоуни следното: господин Кастро не е толкова безразсъден, че да посегне на американски конгресмен. Но проблемът е, че и други хора имат инвестиции в „Дилейни Скуеър“, а някои от тези хора… Джо, ти знаеш как са нещата в Мексико, картелите убиват политици, съдии, полицейски служители, всеки, който им се изпречи на пътя. В един момент някои от тези хора започват да се изживяват като всемогъщи. Те не са толкова… аналитични. Може да решат, че е време да предприемат нещо срещу господин Махоуни, колкото и важен човек да е той, и тогава господин Кастро няма да може да ги спре. Разбираш ли ме?
— Да.
— Добре. — Тя пристъпи към Демарко и леко го целуна по устните. — Сбогом, Джо.
30
Демарко седеше в салона за заминаващи и чакаше да обявят полета му. Беше уморен, не бе спал добре и се молеше час по-скоро да намери седалката си в самолета, да затвори очи и да заспи.
Той и преди беше имал провали — кой ли ги няма? — но никога като този. Не бе успял да опази Елинор Добс и сега, донякъде благодарение на него, тя щеше да прекара остатъка от дните си, вперила поглед в стената. А макар да бе накарал братята Макнълти и Калахан да си платят за греховете, той не бе планирал Калахан да умре. За капак на всичко, след като бе притиснал Кастро в ъгъла, сега имаше насреща си бивш шеф на наркокартел и страховита убийца, които в някой бъдещ момент можеше да го натопят за убийството на бизнесмена. По-зле от това — накъде?
Телефонът му иззвъня, прекъсвайки мрачните му мисли; отново беше непознат номер. Можеше да каже единствено, че не е нюйоркски, нито от Бостън или Вашингтон.
Дали не беше отново Адел Томлин, решила да го наругае още веднъж от новото си скривалище, примряла от ужас, че хората на Кастро могат да се появят отнякъде? Отначало Демарко реши да не отговаря, но после размисли.
— Ало?
— Демарко, копеле мръсно! Защо й разреши да го направи?
— Какво? Кой се обажда?
— Елинор.
— Елинор? Звучиш ми добре. Слава богу!
— Разбира се, че съм добре. Само леко си ударих главата.
— Не беше никак леко, Елинор. Мислех си, че никога вече няма да се оправиш.
— Нищо ми няма. Отокът, или каквото е било там, вече спадна. А сега ми отговори на въпроса. Как допусна проклетата ми дъщеря да сключи сделка с Калахан?
— Не можех да я спра, Елинор. Ти беше недееспособна, а тя представи пълномощно. А и сделката си я бива, признай си. Измъкна от Калахан достатъчно пари, за да живееш, където си пожелаеш.
— Не исках да се местя! Казах ти, че заемам гражданска позиция срещу Калахан.
— Знам, но… Както и да е. Има някои неща, които е редно да знаеш. Братята Макнълти влизат в затвора.
— За това, което ми причиниха?
— Не, за контрабанда на автомати.
— Автомати?
— Да. Сега отиват на топло, за дълго. Сигурно някой ги е изпял.
— Страхотно!
— А Шон Калахан е мъртъв.
— Мъртъв?
— Да, застрелян. Полицията не знае кой е извършителят.
— Виж ти… Всъщност съжалявам да го чуя. Никога не съм му желала смъртта. Сигурно е някой, когото е прецакал с мръсните си сделки.
— Сигурно си права. Съжалявам, че се случи така, но в крайна сметка нещата ти се подреждат добре. След три години така или иначе щеше да ти се наложи да се местиш, а сега можеш да намериш чудесно жилище, където поискаш. Какво пък, може да се нанесеш в някоя сграда, която предприемач като Калахан се опитва да реновира!
— Ха, защо пък да не го направя?
— Елинор, просто се пошегувах.
— Знам, че се шегуваш. Аз обаче съм сериозна.
Демарко пристигна в офиса на Махоуни и каза на Мейвис, че трябва да се види с шефа. Искаше да му съобщи радостната новина, че Елинор е добре, войнствена както винаги и готова да превземе света. Освен това имаше да му разказва и за последната си среща с хубавата Мария.
Мейвис го накара да почака, защото в момента шефът има среща с конгресмен Симс. Страхотно, помисли си Демарко. Представяше си в какво настроение ще бъде Махоуни от срещата.
Десет минути по-късно Симс излезе от кабинета на Махоуни. Беше едър, тромав, към шейсетте, поне с трийсетина килограма по-тежък от времето, когато бе служил като морски пехотинец в Ливан. Изглеждаше като ударен от гръм; дори не погледна към Мейвис и Демарко, докато си тръгваше.