— Казвай — подкани го Търс.
Изслуша разказа на Укида за пълния провал мълчаливо, без да издава гнева си. Четирима от мъжете бяха мъртви, включително Макрей, най-добрият му следотърсач. Засадата, която планираха, се бе пропукала откъм фланга. Това бе лошо, но още по-лоша бе новината, че оцелелите от екипа му бяха изгубили дирите на оттеглящите се американци. Това, че хората му бяха открили и повредили автомобилите на нарушителите, не го утешаваше много. Те вече се бяха свързали без съмнение със своя щаб и са докладвали за онова, което са чули. Вероятно са поискали и подкрепление.
— Да продължаваме ли? — попита Укида.
— Не — тросна се Тръс. — Влизайте в автомобилите и чакайте инструкциите ми.
Беше проявил прекалена самоувереност и екипът му плати висока цена. Шансовете в тая тъмница да открият американците, преди да им пратят подкрепление, бяха съвсем нищожни. А дори и в този слабо населен селски район стрелбата можеше да привлече внимание, което не бе препоръчително. Беше време да изчезват от това място, преди ФБР или друга организация да сформира кордон.
— Неприятности? — попита хладнокръвно Кит Пиърсън.
Тъмнокосата жена бе доловила гнева и колебанието в гласа му. Тя се изпъна в стола си.
— Малка засечка — излъга спокойно Търс, полагайки огромно усилие да контролира раздразнението и нетърпението си. Продължителните тренировки и физическото натоварване го бяха научили да не се поддава на слабост. Той й махна с беретата да се отпусне. — Успокойте се, госпожо Пиърсън. Всичко ще бъде изпълнено по план.
Вторият от групата „Хораций“ отново погледна часовника и пресметна наум шестчасовата разлика във времето между Вирджиния и Париж. Обаждането трябваше да дойде скоро, помисли си той. Но дали достатъчно скоро? Дали да не действа, без да получи конкретни заповеди? Той отпъди тази мисъл. Инструкциите бяха съвсем ясни.
Клетъчният му телефон звънна и той се обади.
— Да?
Гласът от другия край, леко деформиран от кодиращия софтуер и от множеството сателитни предаватели, заговори бавно и произнесе командата, която Търс очакваше да чуе.
— Експериментът на терен три започна. Може да продължиш по плана.
— Разбрано — каза Търс. — Затварям.
Усмихвайки се, той погледна към тъмнокосата агентка от ФБР в другия край на стаята.
— Надявам се, че ще приемете извинението ми предварително, госпожо Пиърсън.
Тя се намръщи, явно озадачена.
— Извинението ви? За какво?
Търс сви рамене.
— За това.
С плавно движение той повдигна пистолета, който отне от Бърк, и натисна спусъка два пъти. Първият изстрел я улучи в средата на челото. Вторият куршум мина точно през сърцето й. С лека въздишка тя се отпусна назад върху оплисканата с кръв облегалка на креслото. Мъртвите й сивкави очи се изцъклиха срещу него, изразявайки за вечни времена пълно недоумение.
— Мили боже. — Бърк стисна страничната облегалка на креслото. Ситни капчици от кръвта й изпръскаха лицето му. Той извърна ужасено поглед от мъртвата жена и се обърна към огромния мъж, който стърчеше над него. — Какви… по дяволите, ги вършиш?
— Изпълнявам заповеди — отговори простичко Търс.
— Никога не съм те карал да я убиеш! — изкрещя агентът на ЦРУ, после преглътна, потискайки повика да повърне.
— Така е, не си ме карал — съгласи се зеленоокият мъж. Той постави внимателно беретата на пода в краката му и измъкна от джоба си пистолета „Смит и Уесън“ на Кит Пиърсън. Отново се ухили. — Но в такъв случай не разбираш истинското положение, господин Бърк. Твоята така наречена операция ТОКСИН беше само камуфлаж за далеч по-мащабна операция. Ти не си господарят тук, а само слуга. Излишен слуга, уви.
Очите на Бърк се разшириха от ужас, осъзнавайки ситуацията. Той се заизвива на стола, борейки се отчаяно да се изправи на крака, да направи нещо, да се защити. Но не успя.
Търс стреля три пъти от упор в стомаха на офицера от ЦРУ. Всеки от деветмилиметровите куршуми направи по една огромна дупка на гърба му, разпръсквайки кръв и частици от кости, както и парченца от вътрешни органи върху въртящия се стол, бюрото и компютърния екран зад него.
Бърк се отпусна в стола. Пръстите му се бяха вкопчили в ужасните рани на корема му. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо.