— Добре си се справила с ключалката — похвали Смит навлечената дебело стара дама, която стоеше до Питър Хауел.
Ранди Ръсел му се ухили. Под маската от бръчки и провиснала кожа, която прибавяше около четиридесет години към истинската й възраст, очите й светеха, пълни с енергия и възбуда.
— Ами завърших с най-висок успех от всички в моя клас във Фермата — каза тя, имайки предвид тренировъчната база на ЦРУ близо до Уилямсбърг, щата Вирджиния. — Радвам се, че не съм си губила напразно времето там.
— Сега накъде? — попита Смит.
Тя посочи с глава към коридор, който излизаше от входното фоайе.
— От там — каза Ранди. — Централното стълбище води към последния етаж. На всеки етаж има площадки с входните врати за апартаментите.
— Някакво раздвижване сред обитателите?
Ранди поклати глава.
— Не. Вижда се светлина под няколко врати, но иначе е спокойно. И нека не вдигаме шум, момчета. Не ми се ще да прекарам следващите двадесет и четири часа, като отговарям на тъпи въпроси в най-близката префектура на полицията.
Начело с Ранди тримата се заизкачваха внимателно по стълбите — движеха се бавно покрай площадки, на които имаше велосипеди, детски колички и малки пазарски колички на две колела. На последния етаж се сблъскаха с още една заключена врата, която веднага поддаде на шперца на Ранди. Минаха през вратата и се озоваха на покривната площадка — градина от типа, който парижаните много обичаха — миниатюрен градски парк, оформен с лабиринт от керамични саксии с дървета джуджета, храсти и цветя. Намираха се в задната част на жилищната кооперация, отделена от улица „Вини“ с редица високи комини, изпоцапани със сажди, и гора от радио- и телевизионни антени.
На тази височина студеният есенен бриз донасяше приглушено шумовете на града — клаксони на автомобили, които се движеха по булевард „Бомарше“, пронизителния вой на мотопедите, които препускаха из тесните улички, смеха и музиката, които се носеха през отворената врата на нощен клуб някъде наблизо. Обилно осветените бели кубета на базиликата във византийски стил „Сакре Кьор“ блестяха на север високо над Монмартър.
Смит се придвижи внимателно до ръба на покрива и се надвеси над парапета от ковано желязо на орнаменти. В тъмнината ниско долу успя да различи само редица кофи за смет, които заемаха почти цялото платно на тясна уличка. Стената на другата стара жилищна сграда се издигаше вертикално от обратната страна на покривната градина. През капаците на прозорците и спуснатите завеси се процеждаше жълтата светлина от включени лампи. Той се върна няколко крачки назад и отиде при Питър и Ранди и скромното прикритие, което им осигуряваха градинските дръвчета и храсти.
Вдясно от тях се мержелееше потъналата в мрак парижка централа на Движението на Лазар. Двете сгради бяха близо една от друга, но тази на улица „Вини“ 18 беше един етаж по-висока. Шестметровата сляпа стена от камък ги делеше от стръмния покрив на тяхната цел.
— Добре — прошепна Питър и коленичи. Отвори един от двата сака и заизважда отвътре дрехи и екипировка. — Да се размърдаме.
С бързи движения в студената нощ тримата започнаха да се преобразяват от обикновени граждани в изцяло екипирани специални оперативни агенти. Ранди първоначално свали сивата перука, която скриваше истинската й руса коса. После обели маската от бръчки, която добавяше няколко десетилетия към външния й вид.
И тримата свалиха връхните си дрехи и останаха по черни джинси и поло. Шапки в тъмен цвят покриха косите им. Почерниха лицата и челата си с камуфлажна боя.
Обувките, с които ходеха по улиците, бяха сменени с алпинистки кубинки. Ръкавици от дебела кожа щяха да пазят кожата на ръцете им. Надянаха бронежилетки, а върху тях бойни жилетки, каквито използваха командосите от САС, препасаха колани с кобури за личното си оръжие — пистолет „Зиг Зауер“ за Смит, браунинг за Питър и деветмилиметрова берета за Ранди. Накрая се пребориха с екипировката за катерене с рапели и метнаха през рамо торби с навити на макари въжета. Преди да тръгнат, Питър им подаде по две цилиндрични метални кутии с големина на флакон с пяна за бръснене.
— Светло и шумозаглушителни гранати — обясни той. — Вършат чудна работа за хвърляне на противника в смут. Много са популярни като изненада на шумни партита, поне така съм чувал.
— Предполага се да вършим всичко това тайно — напомни му Ранди троснато. — Не да се впуснем в стрелба и да започнем Трета световна война.