— Беше безкрайно шибано падане, Джон — обясни Питър, след като забеляза угриженото лице на Джон. — Добре, че браунингът ми остана у мен. — Той се усмихна леко.
— Голям късмет, да знаеш. Налетях на двама от тия типове, докато се изкачвах.
— Мисля, че те няма да ни досаждат повече — предположи Смит.
— Не и в този живот — съгласи се Питър.
— Джон! Питър! Елате! Бързо!
Двамата мъже се обърнаха, чувайки гласа на Ранди, която ги викаше спешно. Те се втурнаха в стаята.
Агентката на ЦРУ бе коленичила до едно от телата на пода. Тя вдигна очи към тях учудена.
— Тоя тип е още жив.
Четиридесет и трета глава
Смит забърза към мястото, където стоеше Ранди, последван от Питър, и коленичи, за да прегледа единствения оцелял. Беше младият мъж, когото видя през прозореца, онзи, който приемаше съобщенията, пристигащи по сателитния канал. Беше прострелян на две места в рамото и в гърдите.
— Виж дали можеш да помогнеш на клетия човечец — подкани го Питър. — Разбери какво знае. Междувременно аз ще се поразходя наоколо да проверя какво още е останало след тая касапница.
Питър се отдалечи и започна да проверява труповете, оборудването и апаратурата, за да види дали не е останало нещо здраво при стрелбата. Смит в същото време свали едната си ръкавица и провери пулса на шията на ранения. Все още се усещаше, но беше слаб, учестен и угасващ. Кожата на младия мъж беше бледа, студена и влажна на пипане. Очите му бяха затворени, а дишането — повърхностно.
Смит погледна към Ранди.
— Повдигни краката му с няколко сантиметра — каза той тихо. — В шок е.
Тя кимна и повдигна леко краката на ранения мъж. За да останат на това положение, тя взе дебел наръчник за компютри от масата и го пъхна внимателно под прасците.
С бързи движения Смит прегледа раните на младежа, като повдигна дрехите му, за да разгледа внимателно входа и изхода на куршумите. Той се намръщи. Раздробеното рамо изглеждаше доста зле. Повечето хирурзи щяха да препоръчат незабавна ампутация на ръката. Другата рана беше още по-опасна. Лицето на Смит посърна, докато проследяваше степента на поражения около мястото, откъдето бе влязъл куршумът в горната част на гърба. Движейки се със скоростта на светлината, деветмилиметровият куршум беше раздробил костта, разкъсал кръвоносните съдове и направил на пихтия жизненоважни тъкани в областта на раната.
Джон направи всичко, което бе възможно. Първо, измъкна походната аптечка от джоба на жилетката. В нея имаше две марли с лейкопласт в хартиена опаковка. Разкъса опаковката със зъби, отлепи предпазната хартия и притисна превръзките към двете дупки от куршумите, за да прекъсне достъпа на въздух до раните. После нави бинт около марлята, за да спре, доколкото е възможно, кръвта.
Вдигна очи и забеляза, че Ранди го наблюдава внимателно. Тя повдигна едната си вежда въпросително.
Смит поклати леко глава. Раненият мъж умираше. Усилията на Джон само щяха да забавят процеса, а не да го предотвратят. Дори да можеха да го сложат на операционната маса до няколко минути, пак нямаше да го спасят.
Ранди въздъхна.
— И аз ще отида да поогледам наоколо — каза тя и потупа часовника на ръката си. — Не се бави много, Джон. Досега някой от живеещите в района със сигурност е уведомил ченгетата за стрелбата. Макс ще ни сигнализира, ако види нещо на скенера, но трябва да се измъкнем много преди да дойдат.
Той кимна. След като се разбра за тайната връзка на Бърк и Пиърсън срещу Движението на Лазар, задържането на агент на ЦРУ в парижката централа, при това след ожесточена престрелка, само щеше да потвърди и най-параноичните подозрения и страхове на авторите на конспиративни теории.
Ранди му подхвърли окървавен портфейл.
— Намерих това в един от джобовете му — каза тя. — Картата за самоличност може да е фалшива, а ако е така, значи работата е много дебела.
Смит го отвори. Вътре имаше шофьорска книжка на името на Витор Абрантиш с постоянен адрес в Лисабон. Абрантиш. Джон произнесе името на глас.
Очите на умиращия мъж се отвориха. Кожата му бе пребледняла като платно.
— Португалец си, така ли? — попита Смит.
— Да. Португалец — прошепна Абрантиш и кимна слабо.
— Знаеш ли кой те простреля? — попита тихичко Смит.
Младият португалец потрепери.
— Нънс — прошепна той. — Един от „Хораций“.
Хораций? Смит се озадачи. Думата, която звучеше на латински, му напомни за нещо. Той напъна паметта си и имаше чувството, че беше виждал или чувал нещо такова тук, в Париж, в миналото, но не можеше да се сети, не и в този момент.