Този път усилието, което направи, бе прекалено голямо. Тялото му започна да се гърчи, след което се отпусна. Беше мъртъв.
— Това молитва ли беше? — попита Ранди.
Смит се намръщи.
— Ако е било молитва, се съмнявам, че ще получи опрощение. — Погледна изкривеното тяло на пода и поклати глава. — Но мисля, че се опита да отговори на въпроса, който му зададох.
На около метър и половина от тях Питър прекрачи трупа на бандита, когото Ранди застреля. Претършува джобовете на мъртвия мъж и извади портфейл и паспорт. Прелисти бързо паспорта и огледа марките за входните визи — Зимбабве, САЩ и Франция. Бяха залепени в този ред, а датите бяха от последните четири седмици. Бледосините му очи се присвиха, докато асимилираше фактите. Много показателно, помисли си Питър.
Мушна документите в джоба си и заразглежда обемен пакет, който забеляза преди това. Зелената торба от плат стоеше в най-близкия ъгъл. Сега, като се замисли, се сети, че бе същата на вид като няколко други, които забеляза на различни места из помещението.
Питър отвори торбата и надникна вътре.
Хлъцна, когато видя две блокчета пластичен експлозив, увити заедно. Бяха свързани към детонатор и дигитален часовник. „Семтекс“ чешко производство или С-4 американско производство, реши той, и самоделен таймер. Но и при двата случая експлозивът бе достатъчен да вдигне във въздуха цялата сграда, ако избухнеше. Погледна цифрите, които ритмично се изписваха на дигиталния часовник, и видя, че доближават към нулата.
Четиридесет и четвърта глава
Белият дом
— Посланик Никълс е на телефона, сър — каза сервитьорът на Белия дом почтително. — На безопасната линия.
— Благодаря, Джон — отвърна президентът Кастила и побутна подноса с недокосната храна. Сега, когато съпругата му я нямаше, а кризата около Движението на Лазар се задълбочаваше с всеки изминал час, той се хранеше сам обикновено, като тази вечер, в Овалния кабинет. Кастила вдигна телефона.
— Какво има, Оуен?
Оуен Никълс, посланик на САЩ в ООН, беше един от най-близките политически съюзници на президента. Двамата бяха приятели още от колежа. Никой не изпитваше нужда да се държи официално с другия и никой от двамата не вярваше на лоши новини със захаросано покритие.
— Съветът за сигурност върви към окончателно гласуване на резолюцията за забрана на нанотехнологията, Сам — информира го той. — Очаквам да стане до един час.
— Толкова скоро? — попита изненадан Кастила.
ООН почти никога не действаше бързо. Организацията предпочиташе консенсуса и продължителните, почти нескончаеми дискусии. Той смяташе, че на Съвета ще са необходими още ден-два, преди да подложи резолюцията за нанотехнологията на гласуване.
— Толкова скоро — потвърди Никълс. — Дебатите бяха напълно проформа. Всеки знае, че има достатъчно гласове текстът да бъде приет, освен ако ние не наложим вето.
— Ами Обединеното кралство? — попита шокиран Кастила.
— Техният посланик Мартин Рийс казва, че не могат да си позволят да блокират международния консенсус по въпроса, не и след разкритието, че тяхното разузнаване МИ-6 е свързано със секретната война срещу Движението на Лазар. Този път ще заемат обратната на нашата позиция. Рийс казва, че постът на премиера им виси на косъм, което е самата истина.
— До дяволите — измърмори Кастила.
— Много ми се ще само това да е лошата новина — каза тихо Никълс.
Президентът стисна слушалката.
— Продължавай.
— Рийс ме помоли да ти предам нещо, което е дочул от Форин Офис. Франция, Германия и няколко други европейски страни готвят нова неприятна изненада задкулисно. Ако наложим вето на резолюцията в Съвета за сигурност на ООН, планират да поискат незабавно замразяване на военното и политическото ни участие в НАТО, под предлог, че можем да използваме ресурсите на НАТО в нелегалната война срещу Лазар.
Кастила издиша тежко, опитвайки се да потисне гнева, който усещаше да кипи вътре в него.
— Предполагам, че лешоядите вече кръжат.
— Да, Сам — отвърна Никълс уморено. — След кланетата в Зимбабве, Санта Фе и Париж, а сега и историите за поръчани от ЦРУ убийства, доброто ни име в чужбина съвсем се опетни. Така че сега е идеалният момент нашите така наречени приятели да ни орежат крилцата.
След като приключи разговора си с Никълс и затвори телефона, Кастила постоя известно време неподвижно, а главата му тежеше от хода на събитията, които се развиваха извън неговия контрол. Той погледна уморено към елегантния часовник върху една от облите стени. Фред Клайн му съобщи, че полковник Смит е по дирите на нещо важно в Париж. Той прехапа устни. Каквото и да търсеше Смит, трябваше да побърза.