— Още един самолет задраскан в списъка — обяви той с категоричен тон. — Това прави два извън строя, остава един.
Хидео Номура се наежи в седалката си.
— Никакви движения — предупреди го Ранди.
Тя повдигна леко оръжието от скута си.
— Няма да ме застреляш вътре в хеликоптера — изръмжа младият Номура. Цялата фасада на приветлив космополит, която си бе изграждал пред дългите години на заблуди, бе изчезнала. Сега лицето му представляваше жестока, изпълнена с омраза маска, издаваща зла воля и егоцентрична мания, които в действителност го владееха. — Всички вие също ще умрете. Вие, американците, сте много меки. Не притежавате истински дух на бойци.
Ранди му се изсмя подигравателно.
— Може би. Но резервоарите за гориво зад теб са херметически затворени. Готова съм да се обзаложа, че ти не си. Искаш ли да проверим кой от двамата е прав?
Хидео се умълча, гледайки я свирепо.
Джинииро Номура надзърна през вратата и се подсмихна леко, наблюдавайки как бързо рухват ненормалните блянове на сина му. Страданието, което Джинииро беше преживял през дванадесетте месеца на жестоко пленничество, се връщаше сега тъпкано на Хидео.
Направляван от Джон, Питър придвижи хеликоптера до северния край на пистата и прелетя ниско над двата големи транспортни самолета и доста по-малкия корпоративен реактивен самолет.
Смит отново се подаде през отвора на вратата и пусна нова серия изстрели в пилотската кабина, раздробявайки на пух и прах стъклата и уредите за управление.
— Не искам никой оцелял да напусне острова, преди да пристигнат специалните части и екипът за обеззаразяване — обясни той.
Ранди му подаде от своите муниции.
Сега Питър издигна хеликоптера нагоре, набирайки все по-голяма височина чрез спираловидно кръжене, докато те търсеха следи от първия самолет на Номура. Няколко дълги минути се взираха неспокойно в небесата над тях. Ранди го мярна първа, долавяйки лек отблясък от златиста светлина високо горе.
— Ето го! — викна тя, сочейки през страничната врата. — На три градуса от нас. И се движи на запад!
— Към Щатите — осъзна Смит.
Хидео се подсмихна.
— Към Вашингтон и предградията му, ако трябва да бъдем точни.
Хеликоптерът направи нов завой и Питър го насочи нагоре в паралелен курс. Той се взираше през стъклото на пилотската кабина с притеснена физиономия.
— Това проклето нещо е дяволски високо вече — викна той. — Лети вероятно на три хиляди метра височина и продължава да се издига бързо.
— Какъв е максималният таван на нашата птичка — попита Смит, докато се закопчаваше на седалката.
— Не повече от пет хиляди и седемстотин метра — отвърна Питър. — Но на тази височина въздухът е разреден.
— Късно е — каза им Хидео ликуващо. Очите му святкаха триумфално. — Не можете да спрете вече моя „Танатос“. А на борда му има достатъчно нанофаги да избият милиони. Може да ме държите като пленник, но аз вече нанесох своя удар срещу вашата алчна и материалистична страна. Удар, който ще се помни векове наред.
Никой не му обърна внимание, тъй като и тримата се бяха съсредоточили да открият летящия апарат, преди да се изплъзне.
Питър насочи хеликоптера с носа нагоре в максимално вертикално положение, следейки бягащата точица. Машината се издигаше все по-нагоре с по четиристотин и петдесет метра в минута. Всички усещаха как въздухът става по-студен и по-разреден.
Когато достигна височина три хиляди и шестстотин метра, зъбите им тракаха от студ и дишаха по-трудно. Гъстотата на въздуха на тази височина беше малко над петдесет процента от нормата на морското равнище. Хората могат да живеят и да работят на такава височина или да карат ски, но след продължителна аклиматизация. Хипоксията и височинната болест в този миг бяха сериозна опасност за тях.
Самолетът „Танатос“ сега беше по-близо, но все още над хеликоптера и продължаваше да се изкачва. Единственото му огромно крило се накланяше от време на време, когато контролните уреди го пригаждаха към всяка промяна в скоростта и посоката на вятъра и налягането. Иначе апаратът следваше стриктно зададения курс към столицата на Съединените щати.