— Чу ли какво иска от теб тоя мъж, Питър?
Англичанинът погледна назад. Бледосините му очи бяха безизразни.
— Чух го — отговори той. — Изглежда, нямаме избор, Джон. Не и в сегашната ситуация.
— Така е — съгласи се Смит. — Не и в сегашната ситуация — каза той, наблягайки на думата „сегашната“.
Джон поклати съвсем леко глава, а Питър забеляза почти недоловимото намигване. Англичанинът се обърна към уредите за управление.
Номура отново се изхили.
— Виждаш ли, татко? — обърна се той към Джинииро. — Тия западняци са меки. Те треперят най-много от всичко за живота си.
Възрастният мъж не обели нито дума. Той седеше с каменно лице, отчаян от неочаквания обрат.
Смит седна по-близо до отворената врата на хеликоптера в напрегнато очакване Питър да предприеме своя ход.
Внезапно англичанинът наклони рязко хеликоптера надясно и почти го обърна наопаки. Номура се люшна назад, загуби изцяло равновесие и се пльосна на пода. Пръстът му около спусъка на карабината се сви неволно. Три куршума се удариха в покрива и рикошираха от въртящите се ротори.
Докато хеликоптерът се връщаше в хоризонтално положение, Смит се хвърли върху Номура. Измъкна карабината от ръцете му и я подхвърли нагоре. Тя издрънча някъде между седалките, където Номура не можеше да я достигне.
Хеликоптерът се стабилизира и отново започна да се издига.
Объркан, Номура изрита Джон, отблъсквайки го от себе си. Двамата скочиха на крака. Хидео атакува пръв, нанасяйки удар с ръце и крака, обезумял от яд.
Джон парира два удара с рамене, избегна един ритник към бедрото си, снижи се, за да се предпази от трети удар, и после пое инициативата. Той сграбчи Номура за едната ръка, нанесе му мощно кроше в лицето и после го хвърли над седалките.
Номура се строполи точно до отворената врата. Яко зашеметен и със стичаща се от счупения му нос кръв, Хидео се опитваше да се съвземе.
Смит се хвана здраво за една от седалките и изкрещя.
— Питър! Сега! Обърни! Обърни!
Англичанинът се подчини и отново наклони рязко хеликоптера, този път наляво. Машината се обърна леко, за момент сякаш се поколеба и увисна в пространството високо над Атлантическия океан. Самолетът „Танатос“ се появи, на не повече от петнадесет метра под тях, продължавайки да се движи на запад към изпълнение на своята мисия на масов убиец.
Хидео Номура се опита да се изправи, като сграбчи подпората на една от седалките. Краката му стърчаха навън и той ги размахваше в напразен опит да намери несъществуваща опора.
Напрягайки максимално мускулите на ръцете си, Номура започна да се издърпва бавно към вътрешността на хеликоптера. Със стиснати в застинала усмивка зъби той погледна към баща си, който го наблюдаваше безизразно.
Джинииро Номура се взря дълбоко в безумните очи на човека, който някога бе негов многообичан син.
— Ти подцени тези американци — каза той спокойно. После въздъхна със съжаление. — Както подцени и мен.
След тези думи възрастният мъж се наведе напред и изблъска ръцете на Хидео от подпората на седалката.
С ужасена физиономия Хидео се понесе към отвора на вратата, забивайки неистово ноктите на ръцете си в гладкия метал в отчаян опит да се задържи за нещо. После с пронизителен писък той изхвърча във въздуха и започна да пада към самолета „Танатос“, който тъкмо прелиташе под хеликоптера.
Все още размахвайки ръце и крака, мъжът, който наричаше себе си Лазар, се стовари върху крехката повърхност на огромното летящо крило. Апаратът се разлюля, разтърсен от внезапния удар. И тогава, претоварен и вече повреден, самолетът „Танатос“ се прекърши по средата и се преви надве като затворена книга. Остриетата на перки, кутии с уреди и цилиндри с нанофаги се разхвърчаха, превръщайки се в облак от отломки.
Отначало бавно, а после по-бързо и по-бързо останките от апарата се понесоха към ненаситните и очакващи води на огромния и безмилостен океан.
Епилог
Началото на ноември
Белият дом
Макар че беше ранният следобед, президентът Самюел Кастила се спаси от напрежението и шумотевицата на Овалния кабинет и се качи в личния си кабинет в Източното крило. Това помещение бе неговата светая светих, недокосната от набезите на модните дизайнери, които по поръчка на съпругата му премебелираха останалата част на Белия дом. Тук имаше лавици с любимите му книги, огромен килим в стил навахо, който покриваше полирания дървен под, голям кожен диван, две удобни кресла и телевизор с голям екран. По стените висяха репродукции на творби от Фредерик Ремингтън и Джорджия О’Кийфи, както и снимки на назъбените планини около Санта Фе.