Аурей кимна.
— Емили е права, господин президент. Говорих с хората от Държавния департамент. Непрекъснато получават обезпокоителни въпроси по дипломатически канали от Европа, а също и от Япония. Нашите приятели настояват за твърди уверения, че писанията са измислени, и което също е важно, искат да представим доказателства, че не са верни.
— Да докажем обратното? — Кастила поклати отчаяно глава. — Никак не е лесно.
— Не, сър — съгласи се Емили Пауъл-Хил. — Но ще трябва да направим всичко възможно. Иначе ще седим и ще гледаме как съюзът ни се разпада и Европа се отдръпва все по-далеч от нас.
Няколко минути след като най-близките му съветници си тръгнаха, Кастила умуваше по какъв начин да успокоят европейското обществено мнение и това на политическите елити. Лицето му помръкна. За жалост възможностите му бяха много ограничени. Колкото и федерални лаборатории и военни бази да отвореха за публична инспекция, САЩ не можеха да очакват, че ще успокоят напълно подхранваната чрез Интернет истерия. Налудничави слухове, пагубни преувеличения, подправени фотографии и нагли лъжи можеха да обиколят земното кълбо със скоростта на светлината, изпреварвайки истината.
Някой почука тихичко на открехнатата врата.
— Да?
Главната му секретарка подаде глава.
— Обадиха се току-що от „Сикрет Сървис“, господин президент. Пристигнал е Номура. Водят го насам.
— Дискретно, надявам се, Естел — напомни й Кастила.
Лека усмивка пробягна по нейното обикновено строго лице.
— Идват откъм кухнята, сър. Надявам се, че това е достатъчно дискретно.
Кастила промърмори:
— Би трябвало. Добре, да се надяваме, че представителите на печата от нощната смяна са се запилели някъде да хапнат.
Той стана, оправи си вратовръзката и облече сакото си. Да вкараш някого в Белия дом покрай кофите за смет в кухнята, без внушителната церемониалност, която обикновено съпровождаше посещенията при американския президент, беше достатъчно изпитание. Така че най-малкото, което можеше да направи, бе да посрещне Хидео Номура максимално официално.
Неговата секретарка, госпожа Пайк, отвори вратата за шефа на „Номура Фарматек“ минута-две по-късно. Кастила пристъпи напред да го посрещне, широко усмихнат. Двамата мъже си размениха учтиви поклони по японски маниер, а после се здрависаха.
Президентът покани госта на големия кожен диван в средата на стаята.
— Благодаря ти, че дойде веднага, Хидео. Доколкото разбрах, си пристигнал от Европа.
Номура пусна вежлива усмивка.
— Не беше никакъв проблем, господин президент. Това е предимството да имаш на разположение свръхзвуков корпоративен самолет. Всъщност аз трябва да ви благодаря. Ако хората ви не бяха влезли във връзка с мен, аз щях да ви помоля за среща.
— Заради катастрофата в института „Телър“?
Японецът кимна. Черните му очи просветнаха.
— Моята компания едва ли ще забрави скоро този жесток терористичен акт.
Кастила разбираше гнева му. Лабораторията на „Номура Фарматек“ в института беше изцяло разрушена и преките финансови загуби на базираната в Токио мултинационална компания бяха внушителни — близо сто милиона долара. Тази сума не включваше разходите за възстановяване на унищожените заедно с лабораторията многогодишни научни изследвания, а човешките загуби бяха дори още по-големи. Петнадесет от осемнадесетте висококвалифицирани учени и технически работници в „Номура“ се смятаха за мъртви.
— Ще открием и ще накажем виновниците за атаката — обеща Кастила. — Заповядал съм това да е приоритетна задача на всички правозащитни органи и разузнаватели служби.
— Благодаря ви, господин президент — каза спокойно Номура. — Дойдох при вас да ви предложа помощта си. — Японският индустриалец сви рамене — Не в издирването на терористите, разбира се. Моята компания не разполага с подобни умения. Но ние можем да предоставим друга помощ, стига да е от полза.
Кастила повдигна едната си вежда.
— Виж ти!
— Както знаете, моята компания поддържа многоброен медицински персонал за спешна помощ — напомни му Номура. — Можем да изпратим самолет до Ню Мексико само за няколко часа.