— А именно? — зачуди се Кастила.
— Че целите на Движението на Лазар бяха възвишени, дори благородни — отговори тихо Номура. — Кой не би искал да види планетата ни чиста и мирна? Но предложенията му? — той сви рамене. — Безнадеждно нереалистични в най-добрия случай и налудничави — в най-лошия. Светът се крепи върху острието на нож, като ширещият се глад, хаосът и варварството са от едната страна, а от другата е утопията. Технологията поддържа този деликатен баланс. Ако се откажем от напредналите технологии, както иска Движението, цялата планета ще бъде тласната в кошмара на смъртта и разрушението — кошмар, от който може никога да не се събуди.
Кастила кимна. Възгледите на по-младия от него мъж бяха същите като неговите.
— А какво казваше за това Джинииро?
— Отначало баща ми бе съгласен с мен. Най-малкото отчасти — каза Номура. — Но той смяташе, че скоростта на технологичните промени е прекалено висока. Появата на клонирането, манипулирането на гените и нанотехнологиите го тревожеше. Страхуваше се от бързината на напредъка и смяташе, че той дава в ръцете на несъвършените хора твърде голяма власт над самите тях и природата. Все пак, когато помогна за основаването на Движението на Лазар, се надяваше да го използва като средство за забавяне на научния напредък, а не за неговото ликвидиране.
— Но това се промени, така ли? — попита Кастила.
Номура се намръщи.
— Да, така е — призна той. Взе чашата, вторачи се за миг в кехлибарената течност и после пак я остави. — Движението започна да го променя. Възгледите му станаха по-радикални. Думите му — по-резки.
Президентът мълчеше и слушаше внимателно.
— След като другите основатели на Движението починаха или изчезнаха, баща ми стана още по-мрачен — продължи Номура. — Започна да говори, че Движението на Лазар е обект на атаки… че е мишена на тайна война.
— Война? — учуди се Кастила. — Кой според него е водел тази тайна война?
— Корпорациите. Някои правителства. Или елементи от техните тайни служби. Вероятно и някои хора от вашето ЦРУ — отвърна спокойно японецът.
— Мили боже!
Номура кимна тъжно.
— По онова време смятах, че тази параноя е само още един симптом за влошаващото се психично здраве на баща ми. Молех го да потърси медицинска помощ. Той отказваше. Реториката му ставаше все по-войнствена и несвързана. После изчезна на път за Тайланд. — Лицето му помръкна. — Изчезна безследно. Не знам дали е бил отвлечен, или изчезна по собствена воля. Не знам дали е жив или мъртъв.
Номура погледна към президента.
— Сега обаче, след като видях избитите мирни демонстранти пред института „Телър“, имам други терзания. — Той заговори по-тихо. — Баща ми говореше за тайна война срещу Движението на Лазар. Аз му се присмивах. Ами ако е бил прав?
След като Хидео си тръгна, Сам Кастила се отправи към вратата на личния си кабинет, почука веднъж и влезе в полутъмната стая.
Блед мъж с дълъг нос в измачкан тъмносив костюм седеше тихо на стол с висока облегалка точно до вратата. Светли интелигентни очи гледаха през очила с телени рамки.
— Добро утро, Сам — каза Фред Клайн, шефът на Първи секретен отдел.
— Чу ли всичко? — попита президентът.
Клайн кимна.
— По-голямата част. — Той посочи купчина листове. — И прочетох стенограмата на снощното заседание на СНС.
— Е? — попита Кастила. — Какво мислиш?
Клайн се облегна и прокара пръсти през оредяващата си коса, докато обмисляше какво да отговори на своя стар приятел. Като че ли от година на година косата над челото му се отдръпваше назад с по няколко сантиметра. Това бе цената да ръководи най-секретната служба в цялото правителство на САЩ.
— Дейвид Хансън не е глупак — каза той накрая. — Познаваш го добре, колкото мен. Има нюх за неприятностите и е достатъчно умен и нахакан, за да го следва, където и да го отведе.
— Знам това, Фред — каза президентът. — По дяволите, точно затова го номинирах за директор на ЦРУ, въпреки острите възражения на Емили Пауъл-Хил, трябва да спомена. Но аз те питам какво е мнението ти за последните му разсъждения: мислиш ли, че тая каша в Санта Фе е наистина дело на самото Движение на Лазар?
Клайн вдигна рамене.
— Той излага мнението си аргументирано. Но ти го знаеш по-добре и от мен.
— Не, не знам — Кастила запристъпва тежко и се отпусна на стола до камината. — Но дали теорията на ЦРУ се връзва с онова, което си чул от полковник Смит?