Макнамара прикри леката си усмивка при спомена за озарените лица, разпалени от неговото красноречие. Той притежаваше много по-голям талант на оратор или проповедник, отколкото си бе представял.
Наблюдаваше оживлението около себе си. Внимателно си подбра този наблюдателен пост. От него се виждаше голямата зелена брезентова палатка, разпъната като команден център от Движението на Лазар. Десетки от ръководните национални и международни активисти работела вътре неуморно на компютрите, свързани с интернет страниците му по целия свят, регистрираха новопристигналите, правеха плакати и знамена, координираха плановете за предстоящата демонстрация. Другите групи от коалицията — „Организъм против технологиите“ — клуб „Сиера“, „Първо Земята!“ и други подобни — също разполагаха със свои командни центрове из непрестанно разрастващия се бивак и Макнамара знаеше, че е на точното място в точното време.
Движението бе истинската сила в протестната акция. Останалите организации за защита на природата и против технологиите бяха дошли само на разходка, опитвайки се отчаяно да задържат своите членове и малкото им останало влияние. Все повече от техните най-запалени привърженици ги изоставяха и се присъединяваха към Движението на Лазар, привлечени от яснотата на целите му и от неговия кураж да се опълчи срещу най-мощните корпорации и правителства в света. Неотдавнашното клане на негови последователи в Зимбабве подейства като още по-притегателна сила за новите съмишленици. Снимки на клането в Кусаса бяха представени като доказателство за страха на „глобалните корпоративни управници“ и техните марионетни правителства от Движението и неговите послания.
Канадецът с кокалесто лице се поизпъна още малко.
Няколко грубовати млади мъже вървяха към зелената палатка, като с мъка си проправяха път през тълпите. Всеки носеше продълговата мъхеста торба през рамо. Движеха се с грациозността на дебнещи хищници.
Един след друг те влязоха в палатката.
— Браво, браво, браво — измърмори на себе си Макнамара. Бледите му очи светнаха. — Колко интересно.
Втора глава
Белият дом, Вашингтон
федерален окръг Колумбия
Изящният часовник от осемнадесети век върху една от извитите стени на Овалния кабинет отмери тихичко дванадесет часа по обед. От тъмносивото небе навън леденостуденият дъжд се изсипваше върху улиците и пръскаше високите прозорци откъм Южната морава. Каквото и да показваше календарът, първите признаци на зимата вече се усещаха в столицата.
Светлината от лампите се отразяваше от очилата за четене с дебели рамки на президента Самюел Адамс Кастила, докато прелистваше свръх секретния доклад на разузнаването с оценка за заплахите, който току-що му донесоха. По лицето му премина сянка. Погледна над голямата маса от бор, която му служеше за писалище. Гласът му бе опасно спокоен.
— Искам да съм сигурен, че ви разбирам правилно, господа. Наистина ли предлагате да отменя речта си в института „Телър“? Само три дни преди да я произнеса?
— Точно така, господин президент. Казано без заобикалки, посещението ви в Санта Фе носи неприемливо високи рискове — отговори хладнокръвно Дейвид Хансън, ново утвърденият директор на Централното разузнаване.
Миг по-късно думите му потвърди и изпълняващият длъжността директор на ФБР Робърт Зелър.
Кастила изгледа за момент двамата мъже, но вниманието му продължаваше да е приковано върху Хансън. Шефът на ЦРУ бе по-печеният от двамата, макар да приличаше повече на дребен на ръст благ колежански професор от 50-те години със задължителната папийонка, отколкото на факир в тайните действия и специалните операции.
Боб Зелър от ФБР беше свестен мъж, но много далеч от неговите познания за дълбоките подводни течения на политическите интриги във Вашингтон. Висок и широкоплещест, Зелър изглеждаше добре на телевизионния екран, но въобще не биваше да го местят от длъжността му на главен прокурор в Атланта, дори и временно, докато Белият дом търсеше човек за поста. Хубавото бе, че бившият строевак от флота и дългогодишен федерален прокурор поне съзнаваше своята безпомощност. През повечето време си държеше устата затворена и накрая подкрепяше онзи, който му се струваше най-убедителен.
Хансън бе пълна противоположност. Ако не за друго, ветерана от ЦРУ го биваше много в политическите игри. Докато в продължение на много години оглавяваше Оперативната дирекция на ЦРУ, той успя да си създаде яки връзки с членовете на комисиите по разузнаването в Камарата на представителите и в Сената. Редица влиятелни конгресмени и сенатори смятаха, че Дейвид Хансън е факир. Това му даваше голямо поле за маневриране, дори си позволяваше да възразява на президента, който току-що го бе назначил да ръководи всички дирекции в ЦРУ.