— Разбрано — каза Латимър в микрофона си. — Да, госпожо. Ще му предам съобщението и ще се погрижа да изпълни нареждането ви. — Русият мъж се обърна към Смит.
— Беше Пиърсън. Изглежда, че вашият доклад накрая е привлякъл вниманието й. Иска да ви види в командния център отвън.
— Веднага, нали? — предположи Смит.
Латимър кимна.
— Ако може и по-рано — каза той ухилен. — Ще излъжа, ако кажа, че посрещането ще е топло.
— Колко прекрасно наистина — отвърна Джон иронично.
Агентът от ФБР сви рамене.
— Бъдете внимателен, когато разговаряте с нея, доктор Смит. Снежната царица е дяволски добра в работата си, но не е от хората, които бихте нарекли добряци. Ако реши, че може да оплескате разследването по някакъв начин, ще обърне всичко с главата надолу, но ще намери в коя дупка да ви натика, докато то не приключи. О, и може да го нарече „превантивно задържане“ или „предпазен арест“, но при всички случаи няма да е удобно… Или лесно за измъкване.
Смит огледа лицето на Латимър, сигурен, че той преувеличава, за да го впечатли. За негов ужас агентът на ФБР изглеждаше напълно сериозен.
Тайната квартира бе разположена върху билото на възвишение с изглед към южните покрайнини на Санта Фе. Отвън изглеждаше като класическа къща в стил пуебло, издигната над сенчест двор. Вътре обстановката и мебелите бяха по последна мода в хром, черно и бяло. Малки сателитни чинии бяха закачени дискретно в единия ъгъл на плоския покрив.
Няколко от прозорците със западно изложение гледаха право към института „Телър“ на две мили разстояние. Помещенията зад тези прозорци бяха пълни с един ред радиопредаватели и микровълнови приемни станции, видеокамери, оборудвани с мощно телефото, инфрачервени и термообразни лещи, свързани с мрежа компютри и кодирана сателитна комуникационна система.
Шестима мъже работеха с всичкото това оборудване — наблюдаваха влизащите и излизащите от отцепения район пред института. Един от тях — млад, с мургава кожа и тъмнокафяви очи — седеше пред един от компютрите и си тананикаше, докато се опитваше да чуе нещо през чифт слушалки, включени към различните приемници.
Изведнъж младият мъж се изправи.
— Засякох сигнал — докладва той спокойно, като едновременно набираше серия от команди върху клавиатурата.
Мониторът пред него светна и се изпълни с движещи се данни — сложна и неразбираема смесица от числа, графики, фотографии и текст.
Ръководителят на групата, доста по-възрастен мъж с ниско подстригана бяла коса, се загледа в монитора за няколко секунди. Поклати глава със задоволство.
— Отлична работа, Витор. — После се обърна към един от останалите мъже. — Свържи се с Търс. Докладвай му, че вторият експеримент на терен, изглежда, е приключил и че вече имаме достъп до всички данни за анализ. Информирай го също, че препращаме информацията в Центъра.
Плувнал в пот под защитния скафандър, Джон Смит Премина през строгите процедури на обеззаразяване, които бяха задължителни за всеки, който прекрачи забранената зона около института. На практика процедурата се изразяваше в преминаване под редица душове, разпръскващи под налягане химикали, електрически заредени аерозолни спрейове и системи за вакуумно всмукване. Оборудването бе доставено от частите за химическа и радиационна защита на Министерството на вътрешната сигурност и бе предназначено за справяне с последиците от нападения с биологични, химически и ядрени оръжия. Всъщност никой не бе напълно сигурен, че то ще неутрализира наномеханизмите, от които всички се бояха. Но беше най-добрата система, която можеха да приложат за краткото време, с което разполагаха. И тъй като досега никой не беше умрял, Смит бе готов да се обзаложи, че или системата за обеззаразяване вършеше работа, или просто в забранената зона не бяха останали активни наномеханизми.
Ако не друго, досадната и продължителна процедура му даде възможност да анализира видяното вътре в института „Телър“ и да стигне до доста опасна хипотеза, която може да направи на пух и прах много от любимите теории на ФБР и ЦРУ.
След като обеззаразяването най-после приключи, Смит съблече тежката екипировка, затвори я в контейнер за опасни материали и облече собствените си дрехи. Пое пистолета „Зиг Зауер“ от гвардейския сержант, който изглеждаше доста притеснен, и излезе.
Минаваше пладне. Вятърът се беше усилил и духаше откъм обраслата с гори планина на изток. Джон пое дълбоко от въздуха, ухаещ на борова смола, и изчисти и последните остатъци от дразнещите химикали от носа и белите си дробове.