Смит си замълча, чудейки се колко знае Кит Пиърсън за кариерата му. До информация за работата му в Първи секретен отдел тя не можеше да има достъп, но работата му във военното разузнаване сигурно бе оставила някои следи, които тя бе надушила. Същото се отнасяше и за ролята му при разрешаването на кризата с фактора „Хадес“.
— А сега конкретно на въпроса — продължи тя. — Може един на трима американци в страната да са достатъчно интелигентни и да проумеят връзката ви с медицината. Останалите, особено най-шантавите, ще съзрат единствено красивата ви военна униформа в дрешника — оная със сребърните дъбови листа върху пагоните.
Пиърсън го бодна по гърдите с показалеца си.
— Именно по тази причина, полковник Смит, не желая да се доближавате до това разследване. Достатъчен е един приказлив репортер да ви мерне и ще си имаме огромни неприятности. Случаят и без това е достатъчно сложен — каза тя. — Няма да позволя да бъде провокиран нов бунт на активистите от Движението на Лазар или на когото и да било.
— Нито пък аз — увери я Смит. — Затова гледам да не се набивам на очи. — Той посочи към цивилните си дрехи — леко сиво яке, зелено поло и джинси. — Докато съм тук, си оставам единствено доктор Смит… И не смятам да разговарям с журналисти. Никога.
— Не е достатъчно — отговори тя непреклонно.
— Трябва да бъде — каза й спокойно Джон. Той бе готов да отстъпи малко, за да успокои естественото раздразнение на Кит Пиърсън, но нямаше да се откаже от своя дълг.
— Вижте — каза той, — ако искате да се оплачете във Вашингтон, добре. Междувременно обаче ще трябва да ме търпите… Защо не приемете предложението ми за помощ?
Очите й се присвиха опасно. За секунда Смит си помисли, че тя ще прибегне до превантивно задържане, за което го предупреди агент Латимър. Но тя повдигна рамене.
— Добре, доктор Смит — каза студено. — Ще играем по вашите правила за момента. Но в мига, който получа разрешение да ви изритам оттук, изчезвате.
Той кимна.
— Напълно справедливо.
— Тогава, ако това е всичко, съм убедена, че сам ще намерите пътя — предположи тя и погледна часовника си. — Чака ме работа.
Смит реши да я притисне още малко.
— Искам да ви задам няколко въпроса.
— Щом се налага — отговори равнодушно Пиърсън.
— Какво мислят хората ви за странния начин, по който са били разположени взривните устройства в лабораторията на „Харкорт“? — попита той.
Тя повдигна едната си вежда.
— Продължавайте. — Изслуша внимателно неговото предположение, че бомбите са били поставени така, че да повредят, а не да разрушат изцяло вътрешността на лабораторията. Когато приключи, тя поклати глава с изненада. — Значи сте и експерт по експлозивите, докторе?
— Виждал съм — призна той. — Но не съм експерт.
— Е, да приемем, че наблюдението ви е вярно — каза Пиърсън. — Вие намеквате, че случилото се пред института е било умишлено — че терористите са планирали да пуснат нанофагите на „Харкорт“ срещу хората наоколо? Което ще рече, че Движението на Лазар е дошло тук с намерението да превърне симпатизантите си в мъченици?
— Не съвсем — поправи я Смит. — Намеквам, че хората, които са го организирали, са искали да изглежда така. — Тя поклати глава. — Много размишлявах и мога да ви уверя, че наномеханизмите на Бринкър и Парих не могат да причинят това, което се случи тук. Няма начин. Абсолютно невъзможно.
Лицето на Пиърсън замръзна.
— Трябва да ми обясните — каза тя строго. — Невъзможно, защо?
— Всеки нанофаг на „Харкорт“ носеше биохимични субстанции, предназначени да ликвидират определени ракови клетки, а не всякаква жива тъкан — каза Смит. — Освен това всеки нанофаг сам по себе си е толкова безкрайно малък, че са нужни милиони, дори десетки милиони, за да причинят цялостна вреда само на едно човешко същество. Умножени по броя на избитите хора, стават милиарди, вероятно десетки милиарди. Това е далеч над производствените възможности на „Харкорт“. Не забравяйте, че учените бяха съсредоточили усилията си и се надяваха да създадат медицинското чудо. Те не разполагаха с капацитет за масово производство.
— Можете ли да го докажете? — попита Пиърсън, а лицето й все още бе непроницаемо.
— Без компютърните данни? — Смит поклати глава. — Няма да мине в съда. Но аз бях в лабораторията всеки ден и знам какво съм видял — и какво не съм видял. Той погледна с любопитство бледата тъмнокоса жена, за да разбере дали споделя заключенията му.