Във всяко кътче на света малки групи мъже и жени от всички цветове и раси се събраха тайно. Те се срещаха пред свързани със сателит монитори и видеокамери. Това бе елитът на Движението на Лазар, лидерите на най-важните му клетки. Всички изглеждаха надъхани, настървени да започнат операциите, които планираха от месеци.
Мъжът, наричан Лазар, стоеше спокойно пред огромен дисплей, на който се появяваха кадри с участниците във всяка група. Той знаеше, че никой от тях няма да види истинското му лице и да чуе истинския му глас. Както винаги, неговите високо усъвършенствани компютърни системи и софтуер конструираха различни идеализирани образи за всяка от клетките на Движението. Също толкова модерен софтуер предоставяше симултанен превод.
— Време е — заяви Лазар и се усмихна леко, забелязвайки нетърпението, което се изписа по лицата на участниците в далечните аудитории. — Милиони хора в Европа, Азия, Африка и Америка прегръщат нашата кауза. Политическата и финансовата мощ на Движението ни расте не с дни, а с часове. Не след дълго цели правителства и корпорации ще треперят пред нашето увеличаващо се влияние.
Увереният му тон предизвика одобрително кимане с глави и шепот на възбуда у лидерите, които го гледаха.
Лазар вдигна предупредително ръка.
— Но не забравяйте, че враговете ни не спят. Тайната им война срещу нас се провали. Сега започнаха откритата война, която аз предвидих. Кланетата в Санта Фе и в Чикаго без съмнение са само началото на зверствата, които планират.
Той погледна право в камерите, съзнавайки, че всички от разпръснатите по света групи ще останат с усещането, че очите му са насочени само към тях.
— Войната започна — повтори той. — Нямаме избор. Трябва да отвърнем на удара бързо и без колебание, без милост. Където е възможно, вашите действия трябва да избегнат отнемане на невинен човешки живот, но ние трябва да унищожим нанолабораториите — тези развъдници на смърт, — преди нашите врагове да причинят още ужаси на света и на нас.
— Ами лабораториите на „Номура Фарматек“? — попита лидерът на групата в Токио. — Все пак това е единствената корпорация, която прие нашите искания. Те вече спряха изследванията.
— Да пощадим „Номура Фарматек“? — каза студено Лазар. — Не мисля. Хидео Номура е хитър младеж, твърде хитър. Той се снижава, когато духа силен вятър, но не се пречупва. Когато се усмихва, усмивката му е като на акула. Не се оставяйте на Номура. Познавам го твърде добре.
Лидерът на групата от Токио наведе глава, приемайки порицанието.
— Да бъде волята ти, Лазаре.
След като екраните угаснаха, мъжът, наречен Лазар, остана сам, наслаждавайки се на вкуса на триумфа. Годините на планирана подготовка даваха плодове. Скоро щеше да започне трудната и опасна работа по завладяването на света. Също скоро тежките, но необходими жертви щяха да бъдат възнаградени.
Очите му посърнаха за миг, изпълвайки се със спомена от болката. Той нежно изрецитира стихотворението, в стил хайку, което често спохождаше будния му мозък:
Двадесет и трета глава
На север от Санта Фе
Утринното слънце, което изгря високо на безоблачното синьо небе, изглеждаше като огромен пламък, издигащ се зад планината със заоблено било над ранчото Чимайо. Иглолистните и хвойновите дървета по хребета се очертаваха ясно на фона на ослепителната златиста светлина. Слънчевите лъчи се разпростираха надолу по полегатите склонове и хвърляха дълги сенки над ширналите се ябълкови градини и терасовидния вътрешен двор на старата хасиенда.
Все още в джинси, ботуши и сако от рипсено кадифе, Джон Смит мина през препълнените салони за хранене на старата къща и излезе на каменната тераса. Разположено на около тридесет и седем километра северно от Санта Фе, ранчото Чимайо беше един от най-старите ресторанти в Ню Мексико. Неговите собственици водеха корените си от първата вълна испански заселници в Югозапада. Родът им се бе установил в Чимайо през 1680 година по време на продължителното и кърваво въстание на индианците пуебло срещу испанските управници.
Питър Хауел се бе настанил на една от масите на терасата и го очакваше. Той махна на своя стар приятел към отсрещния празен стол.
— Сядай, Джон — каза той любезно. — Изглеждаш ужасно уморен.
Смит сви рамене, преборвайки се с изкушението да се прозее.