— Извади ли късмет? — попита Смит.
— Да проникна във вътрешността на Движението ли? Уви, не — отговори Питър. Изражението му стана малко по-сериозно. — Ръководството е дяволски фанатично към сигурността си. Така и не успях да премина през защитната им обвивка. Но все пак научих достатъчно, за да се разтревожа. Повечето от редовите последователи са почтени хора, но има някои закоравели типове, които ги манипулират зад кулисите.
— Като момчетата, които се опитаха да ме пречукат снощи?
— Вероятно — отговори Питър замислено. — Въпреки че точно тях бих определил повече като мускулести, отколкото умни. Държах ги под око няколко дни, преди да те нападнат — още от пристигането им за митинга на Движението на Лазар.
— Някакви конкретни причини?
— Първо, просто начинът, по който се движеха — обясни Питър. — Тия типове изглеждаха като глутница вълци сред стадо овце. Досещаш се какво имам предвид. Прекалено внимателни, прекалено дисциплинирани… Съвсем наясно с обстановката през всичкото време.
— Точно като нас? — предположи Смит, подсмихвайки се.
Питър кимна.
— Точно така.
— А твоите „приятели“ в Лондон успяха ли да открият нещо въз основа на материалите, които им изпрати? — попита Джон, спомняйки си дигиталните снимки и пръстовите отпечатъци, които Хауел взе от убития нападател с бръснатата глава.
— Страхувам се, че не — отвърна Питър със съжаление. — Досега всичките ми опити да разбера се оказаха напразни. — Той бръкна в джоба на палтото от овча кожа, извади компютърен диск и го подаде през масата на Смит. — Затова си помислих, че ти би могъл да използваш твоите връзки да идентифицираш оня тип, когото така ефикасно повали снощи.
Смит го изгледа.
— О?
— Не е нужно да се правиш на света вода ненапита, Джон — каза му Питър присмехулно. — Сигурен съм, че ти също имаш приятели — или приятели на приятелите ти, които могат да пуснат снимките и отпечатъците през тяхната база данни… Като лична услуга към теб, разбира се.
— Би могло да се уреди — призна Смит замислено. Той взе диска. — Но първо трябва да намеря къде да свържа компютъра си.
По-възрастният мъж се ухили.
— В такъв случай ще се радваш да узнаеш, че нашите домакини имат достъп до безжичен Интернет. Тази чаровна хасиенда може да е от седемнадесети век, но собствениците на ресторанта определено са от съвременната епоха. — Питър дръпна стола си назад и се изправи. — А сега съм сигурен, че нямаш нищо против да се усамотиш за малко, а аз като добро старо куче ще се ослушвам и ще душа наоколо.
Джон го изгледа, поклати глава, без да крие възхищението си към способностите на англичанина да получи от всеки онова, което иска.
„Питър Хауел може да накара цяло племе канибали да станат вегетарианци — бе казала веднъж тяхната обща приятелка, офицерът от ЦРУ Ранди Ръсел. — Нищо чудно после да ги принуди да му платят за това.“
Все още развеселен, Смит набра номера на Фред Клайн по кодирания мобилен телефон.
— Да, полковник? — каза шефът на Първи секретен отдел.
Смит му предаде молбата на Питър за идентифициране на мъртвия нападател.
— Имам диск със снимки и отпечатъците на пръстите му у себе си — завърши той.
— Какво знае Хауел? — попита Клайн.
— За мен? Не е задавал въпроси — отвърна насила Смит. — Питър е сигурен, че работя за военното разузнаване или друга служба на Пентагона, но не се интересува конкретно.
— Добре — отговори Клайн и прочисти гърлото си. — Няма проблеми, Джон, изпрати ми файловете и ще видя какво мога да изровя. Ще изчакаш ли на място? Това ще отнеме известно време.
Смит огледа тихата и спокойна тераса. Слънцето бе достатъчно високо вече и времето се бе стоплило. А във въздуха се носеше сладко ухание на цветя. Той даде знак на сервитьорката да му донесе нова кана кафе.
— Няма проблеми, Фред — каза той в телефона провлачено. — Ще стоя тук и ще страдам.
Шефът на Първи секретен отдел се обади след един час и без да губи време за любезности, каза:
— Имаме сериозен проблем, полковник.
Смит забеляза Питър Хауел да чака до вратата на терасата и му махна.
— Продължавай — каза той на Клайн. — Целият съм в слух.