— Кога се случи това? — попита Джон.
— Може би час след като пристигнахме на местопрестъплението — уведоми го полицейският офицер. — Не само че ни изритаха, но и иззеха всички гилзи, документи и снимки. Дори взеха записите на телефонните обаждания на диспечера до полицейските патрулки.
Смит подсвирна тихичко от изненада. Това бе повече от обикновен спор за юрисдикцията. ФБР бе конфискувало всички улики.
— По чия заповед? — попита той тихо.
— Заместник-директорът Катрин Пиърсън беше подписала заповедите — отвърна Сарате. — Няма да си кривя душата и да твърдя, че бях доволен от това да си подвия опашката и да се подчиня, но никой в кабинета на кмета или в градския съвет не би искал да си създава неприятности с федералните точно в този момент.
Джон кимна с разбиране. След ужасното бедствие на прага му Санта Фе разчиташе много на федерални парични помощи и съдействие. Така че местната гордост и самолюбие естествено трябваше да отстъпят на заден план.
— Само още един въпрос — обеща той на Сарате. — Казахте, че имало един труп. Знаете ли какво стана с тялото? Или къде се извършва аутопсията?
Лейтенантът от полицията поклати объркано глава.
— Това е именно най-шибаното в цялата ситуация — въздъхна той. — Обадих се до няколко морги и болници просто да проверя нещата за мое сведение. Единственото, което мога да кажа, е, че никой не правеше нищо, за да идентифицира убития. Доколкото успях да разбера, ФБР набутало трупа в линейка и го изпратило до гробищата в Албъкърки направо за кремиране. — Той погледна Смит в очите. — Как, по дяволите, бихте обяснили това, полковник?
Джон положи огромни усилия да запази самообладание и да не издаде с нищо огромната си изненада. Лицето му остана напълно безизразно. Какво точно правеше Кит Пиърсън в Санта Фе? Кого се опитваше да прикрие?
Минаваше пладне, когато Смит излезе от полицейския участък и се отправи по „Камино Ентрада“. Хвърляше периодично по един бърз поглед към двете страни на улицата, но иначе с нещо не издаваше, че го интересува околността. Все още потънал в мисли, се качи във взетия под наем тъмносив мустанг и потегли. След няколко завоя се озова в препълнен паркинг до закрития градски търговски център „Вила Линда“. Промуши се между няколко редици автомобили, създавайки впечатление, че търси място за паркиране. Накрая се измъкна от търговския център, прекоси околовръстния път „Уейгън Роуд“ и паркира под сянката на няколко дървета, които растяха до плитка падина, отбелязана на картата му като Аройо де лас Каминос.
Две минути по-късно друг автомобил, бял буик с четири врати, спря точно зад него. Питър Хауел излезе от вътре, протегна се и заоглежда внимателно наоколо. Доволен, че не ги наблюдават, той се поразтъпка малко, после отвори вратата на мустанга откъм мястото до шофьора и се шмугна на кожената седалка до Смит.
В часовете след като се срещнаха на закуска, англичанинът намери време да се подстриже късо по модата. Той смени дрехите си, захвърляйки избелелите дънки и ватираната фланелена риза, които носеше като Малаки Макнамара. Сега беше облечен в сиво-зелени панталони, синя риза, закопчана догоре, и спортно сако на рибена кост. Пламенният фанатик от Движението на Лазар беше изчезнал и на негово място се появи строен, загорял от слънцето британец, тръгнал на следобеден пазар.
— Забеляза ли нещо? — попита Джон.
Питър поклати глава.
— Нищо, дори подобие на подозрително извърната глава. Чист си.
Смит се поуспокои малко. Хауел действаше като негово прикритие отдалеч, шляейки се наоколо, докато той беше в полицейското управление. После продължи да дебне за евентуална опашка, след като Смит излезе оттам.
— Успя ли да разбереш нещо? — попита Питър. — Или въпросите ти удариха на камък?
— О, доста неща научих — отвърна мрачно Джон. — Може би повече, отколкото очаквах.
Питър повдигна питащо вежди, но иначе продължи да стои мълчаливо, изслушвайки внимателно разказа на Смит за онова, което бе научил. След като чу, че тялото на Долън е било кремирано, поклати глава крайно изненадан.
— Виж ти, виж ти… прах от прахта, пепел от пепелта. И никакви пръстови отпечатъци и зъбни проби, които да съответстват на неудобни лични досиета. Предполагам, че колкото и старателно да са били заличени данните в ЦРУ и ФБР, все някой някъде би могъл да разпознае човека.
— Да — съгласи се Джон, потропвайки с пръсти върху волана. — Смрадлива история, а?