Кастила затвори телефона, едвам удържайки се да не го тресне. Избърса с огромната си длан потното си лице.
— Казват, че Андрю Джаксън веднъж заплашил да изгони с камшик някакъв човек от територията на Белия дом. Дълго време смятах, че това е лудост, но сега съм изкушен да последвам примера му.
— Да не би да получавате полезни съвети от Конгреса? — попита иронично Аурей, сочейки с глава към телефона.
Президентът направи гримаса.
— Беше председателят на Камарата на представителите — каза той. — Предложи ми да подпиша незабавно указ, с който да обявя Движението на Лазар за терористична организация.
— Или?
— Или Камарата и Сенатът ще приемат закон по своя инициатива — довърши мисълта му Кастила.
Аурей повдигна вежди.
— С мнозинство, достатъчно за отхвърляне на вето?
Президентът сви рамене.
— Може би да. Може би не. И в двата случая ние губим. Политически. Дипломатически. Или каквото се сетиш.
Шефът на президентския екип кимна мрачно.
— Предполагам, че няма голямо значение дали един законопроект против Движението на Лазар въобще някога ще стане закон. Ако бъде внесен в Конгреса, нашите разклатени в голяма степен международни съюзи ще претърпят пореден сериозен удар.
— Вярно е, Чарли — каза с въздишка Кастила. — Повечето хора по света ще сметнат закона за още едно доказателство, че ние реагираме твърде силно, ставаме параноични и се паникьосваме. О, предполагам също, че неколцина от нашите приятели, онези, които се обезпокоиха от бомбите в Чикаго и Токио, може да се зарадват, но повечето ще си помислят, че ние влошаваме нещата. Че подтикваме иначе мирна организация към насилие — или че прикриваме собствените си престъпления.
— Ужасна ситуация наистина — съгласи се Аурей.
— Наистина е ужасна — въздъхна Кастила. — И ще става още по-зле.
Чувствайки се като в капан зад бюрото си, той стана и отиде до прозорците. За известно време наблюдаваше мълчаливо Южната морава. Забеляза хората от охраната, които патрулираха по откритите пространства въоръжени до зъби с шлемове и бронирани жилетки. След нападението, извършено от Движението на Лазар в Токио, „Сикрет Сървис“ настоя да затегне охраната около Белия дом.
Той погледна през рамо към Аурей.
— Преди председателят на Камарата да ми сервира ултиматума за закона, имах друго обаждане — от посланик Никълс в ООН.
Шефът на президентския екип смръщи вежди.
— Нещо в Съвета за сигурност ли има?
Кастила кимна.
— Никълс е получил копие от проекторезолюция, която някои от необвързаните страни се канят да внесат в Съвета. Общо взето, в нея се настоява да отворим за международни инспекции всички наши нанотехнологични лаборатории — държавни и частни, като предоставим също възможност за пълно проучване на процесите. Според тях това било единственият начин да се уверят, че не разработваме тайна оръжейна програма, основана на нанотехнологиите. Никълс смята, че необвързаните разполагат с достатъчно гласове да приемат резолюцията.
Аурей помръкна.
— Не можем да позволим това да се случи.
— Не, не можем — съгласи се с него Кастила. — Ще е равнозначно на позволение да откраднат от нас всяко постижение в тази област. Нашите компании и университети са похарчили милиарди за тези проучвания. Не мога да позволя тази работа да отиде на вятъра.
— Можем ли да убедим някои от другите постоянни членове да наложат вето на тази резолюция вместо нас? — попита Аурей.
Кастила вдигна рамене.
— Никълс казва, че Русия и Китай са решили непременно да я прокарат. Те искат да знаят докъде сме стигнали с нанотехнологията. Ще е голям късмет за нас, ако французите се въздържат. Остават само британците. Но аз не съм сигурен докъде може да си позволи да отиде премиерът им точно в този момент и да ни даде политическа подкрепа. Контролът му над Парламента е в най-добрия случай слаб.
— Тогава ще трябва сами да наложим вето — осъзна Аурей. — А това ще изглежда зле. Съвсем зле.