— Добре ли си, Джон? — попита тихичко Питър.
Смит опипа тялото си. Раната на рамото му кървеше и той знаеше, че не след дълго ще усети адска болка, но по чудо се отърва само с нея.
— Добре съм — докладва той, все още дишайки тежко, докато се съвземаше от преживяния ужас. Това, че излезе на сечището, бе голяма грешка, осъзна той — грешка, каквато правеха само новобранците по време на учения. Той поклати глава, ядосан на себе си за елементарния пропуск.
— Тогава провери дали копелето е наистина мъртво. Ще те прикривам — подкани го Питър. — Само че бързо.
— Вече съм там — отвърна му Смит, скочи на крака и се измъкна от откритото пространство, заобикаляйки през растителността, за да стигне до дърветата откъм дясната страна и да излезе от линията на огъня на англичанина. Промъкна се внимателно през висок храст и видя тяло с лице към земята. Автоматът М16 лежеше на няколко стъпки встрани от трупа.
Дали нападателят бе наистина мъртъв или само тежко ранен, или се преструваше? — чудеше се той. В първия миг Джон си помисли да довърши мъжа с един изстрел от упор. Пръстът му обгърна спусъка. После се отказа. В разгара на битка той можеше да повали враг без колебание, но не можеше да стреля срещу човек, който лежи безпомощен и изпитва ужасни болки. Да не говорим за клетвата, която бе дал, а още по-важно, за собствената му съвест и представа за добро и лошо.
Смит се приближи с насочено дуло на автомата. Виждаше кръв на земята, изтичаща изпод тялото на мъжа. Той бе нисък и набит, с къдрава червена коса на малката кръгла глава. Джон се приближи още повече, готов да се наведе да провери пулса.
Зад гърба му от неголямо разстояние проехтяха още изстрели. Питър мигновено им отговори.
Смит се разсея за момент и обърна глава да разбере откъде идва стрелбата. Наведе се по-ниско, за да се прикрие.
Именно в същия миг „мъртвият“ мъж се хвърли срещу него светкавично. Той удари Смит в корема и го повали на земята. Автоматът на Джон излетя към храстите.
Смит се преви на две, забелязвайки нож, насочен към него. Той се изтърколи настрани и се съвзе точно навреме, за да отбие с външната част на лявата си ръка още един опит да бъде прободен. Острието разряза ръкава му и смъкна кожата под него, стигайки до костта. Остра болка прониза тялото му. Той се опита да я пренебрегне и отвърна с нов удар с външната част на дясната си ръка, уцелвайки китката на червенокосия мъж.
Ножът падна от внезапно парализираните от болка пръсти.
Смит не спря дотук, а стовари десния си лакът в носа на нападателя. Чу как костта изпука, а хрущялът се раздроби на парчета, които се забиха в мозъка на мъжа. Червенокосият се отпусна безжизнено, без дори да издаде звук. Този път наистина издъхна.
Джон седна и си пое дълбоко дъх. Чувстваше как кръвта се стича от дълбоката рана на лявата му ръка. „Няма да е лошо веднага да се превърже“, помисли си той. Не биваше да оставя кървави следи, по които лошите момчета да ги открият. Измъкна една превръзка от джоба на бойната си жилетка и превърза с памук и бинт ранената си ръка.
Чу леко подсвирване откъм дърветата. Погледна натам и видя Питър да излиза от тъмнината.
— Съжалявам за това — каза Питър. — Един изскочи внезапно и стреля срещу мен.
— Закова ли го?
— О, да — отвърна Питър със задоволство. — Завинаги. — Той коленичи и обърна по гръб червенокосия, когото Смит уби. Бледосините очи на Питър се разшириха от почуда от вида на мъжа.
— Познаваш ли тоя тип? — попита Джон, наблюдавайки реакцията му.
Питър кимна. Погледна го с мрачно и тревожно изражение.
— Името му е Макрей — каза той тихо. — Когато го познавах, беше командос от САС. Имаше репутацията на човек, който създава ядове. Много добър в битките, но гадно копеле. Преди години прекали няколко пъти, преминавайки границата, и го изхвърлиха от взвода. Последното, което чух за него, бе, че работа като наемник в Африка и Азия, като предлага от време на време услуги на различни разузнавателни служби.
Питър се изправи и отиде да вдигне оръжието на Смит.
— Включително на МИ-6? — попита тихо Смит, докато поемаше оръжието си и се изправяше на крака.
Питър кимна с неохота.
— Понякога.
— Мислиш ли, че някои от вашите хора в Лондон може да са замесени в тази тайна операция на Пиърсън и Бърк? — попита Смит.
Питър сви рамене.
— За момента не знам какво да мисля, Джон. — Той вдигна очи, тъй като от другата страна на хълма се чуха нови изстрели. — Нашите приятели стават неспокойни. Всеки момеят ще тръгнат насам. Мисля, че е най-добре да се омитаме. Трябва да открием място, откъдето да си уредим безопасен транспорт.