— Всички били потресени от изчезването на Фулк, мелничарския син.
— Какво му се е случило?
— Никой не знае. Казват, че дошъл в Рейвънскрофт и оттогава никой не го е виждал.
— О, стига вече сме говорили за такива неща. — Лейди Ан се изправи. — Бирници, вещици, призраци, убийства! Приготвила съм нещо специално.
— Отлично! — Ралф потърка корема си, сиренето с подправки, специалитетът на лейди Ан, беше прочуто.
— А за след това — каза тя — има медени сладки. Всички ги обичате, нали?
Така си беше, а пък сър Джон, който искаше всички да са в добро настроение, каза, че ще поднесе от рейнското вино, което се охлаждаше в избите на замъка.
Адам извади флейтата си и Ралф изпя химна в чест на Дева Мария, „Maria Dulcus Mater“, със силния си глас, който отлично се съчетаваше със свиренето на Адам. Следобедът напредваше. Всеки от гостите трябваше да изпее песен или да каже стихотворение. Слънцето започна да залязва. Мангали на колела бяха запалени и изкарани навън, катранени факли бяха прикрепени към забитите в земята колове. Пламъците им съскаха и танцуваха в нощния въздух.
— Ще празнуваме безкрай — обяви сър Джон, — докато се напразнуваме. После лейди Ан ще ни сервира марципан.
— Мисля, че е време за почивка — каза Тиобалд. — За кратка разходка, разчистване на съдовете и масите, а марципанът — после. След това можем да поседим тук и да се плашим с истории за призраци.
— Хайде! — повика лейди Ан Мариса и Биатрис. — Помогнете ми да занесем тези съдове в кухнята. Там прислужниците ще ги измият.
Ралф ощипа Биатрис по опакото на ръката.
— Аз ще се разходя покрай парапета. — Той посочи пустата улица за стражата високо на стената. — Нощният въздух е винаги ободряващ.
Биатрис и Мариса помогнаха на лейди Ан да събере чашите, празните купи и кани и да ги занесе в стаята в основата на кулата. Миячите бяха приготвили малки казанчета с гореща вода, за да накиснат съдовете и да ги измият. Биатрис побъбри известно време с Мариса, после се върна на моравата. Сега тя беше пуста. Гостите се бяха разпръснали — да се измият или просто да се поразтъпчат за по-добро храносмилане. Биатрис стоеше и се взираше в голямата синя постелка, светналите факли от всички страни, чиито пламъци хвърляха зловещи сенки. Тя потисна внезапна тръпка. Вече нямаше празник. Нямаше веселие. Мястото сякаш беше обсебено от духове. Тя погледна към Полунощната кула и се зачуди какви ли ужаси бродят из нея. Забеляза, че пътеката на стената беше тъмна; факлата, която трябваше да гори там, сигурно беше паднала и угаснала.
— Ще се кача горе — реши Биатрис. — Ще ми бъде приятно да се поразходя с Ралф и да усетя нощния хлад.
Тя забърза по стълбите. Високо на стената вятърът шибна косата й. Биатрис се вгледа над рова към Дяволската горичка, където големите дъбове се издигаха като вкаменени чудовища на фона на нощното небе. Какви ли тайни криеха, чудеше се тя. Ралф трябваше да е тук. Тя забърза, напомняйки си да не поглежда нито вляво, нито вдясно. Ралф я беше научил на това „Никога не гледай надолу и няма да ти се завие свят“, беше я посъветвал той. Вратата към Полунощната кула беше отворена и тя съзря някаква фигура, после нещо падна пред нея и иззвъня като звънче на фея.
С монети ли я замерваше някой? Биатрис се наведе да види. Чу шум от стъпки и когато вдигна глава, ужасен удар в слепоочието я запрати в нощния мрак. Тялото й се стовари върху калдъръма под кулата.
ВТОРА ГЛАВА
Биатрис погледна надолу. Бе изпитала такава ужасна болка, сякаш тялото й бе обхванато от буйни пламъци, но нещо не беше както трябва. Сънуваше ли? Беше облечена със същата рокля. Докосна главата си. Вече не чувстваше болка. Косата й все още беше разпусната, дървените обувките бяха на краката й, но пред нея на паважа лежеше тяло с отворени очи. Между устните се стичаше струйка кръв; главата беше отметната по неестествен начин, ръцете — разперени, с разтворени пръсти. Това беше самата тя!
Сигурно сънувам или съм припаднала, помисли си Биатрис. Чу гласове и шум от стъпки. Отвсякъде тичаха хора. Тиобалд Вавасур, отец Ейлред, Адам и Мариса. Всички се събраха около тялото й.
— Няма нищо, добре съм! — извика Биатрис.
Приятелите й не реагираха, а беше сигурна, че е говорила — беше чула собствените си думи и още усещаше студения нощен въздух, макар светлината на лампата да беше придобила странен бронзов цвят и да изглеждаше злокобна.
Появи се Ралф и затича надолу по стълбите. Застана на калдъръма и погледна към малката групичка; устата му безмълвно се отваряше и затваряше.
— Биатрис! — извика той най-сетне. — Биатрис!