Изведнъж Алваро извика. По тила му полазиха тръпки. Всички се струпаха край него. Насред отъпканата от тапири пътека, която водеше в дълбочината на гората, стърчеше забито в земята копие, на което висеше грозд от маймунски черепчета. Всички знаеха какво означава това. А и които не го знаеха, се досещаха за смисъла на това зловещо предупреждение.
Жоао насочи автомата си към стаената селва с пръст върху спусъка. Редом с него се изправиха неколцина от ветераните, готови да обсипят гъсталака с градушка от куршуми.
Сеньор Леонардо ги спря с решително движение.
— Назад в лодките!
Разколебани, но покорни, хората изпълниха заповедта му. Отстъпиха.
— Не сме тръгнали за тия — обясни той, когато влизаше в своята лодка.
Моторите запърпориха и отново понесоха малката флотилия.
Жоао побутна с лакът съседа си.
— Сеньор Леонардо не е прав. В джунглата, ако искаш да оцелееш, стреляй пръв!
— Ами ако няма нужда? — възрази колебливо Алваро.
— Тогава той ще стреля в теб.
Плю във водата и добави:
— Тъй знам аз. Затова всички са ми приятели.
Изглежда, беше прав. Алваро си припомни как във всяка кръчма негодниците се втурваха да стискат ръката на Жоао, да го прегръщат сърдечно.
Метисът продължи шепнешком:
— Рекох, стигнахме. Че ми омръзна вече. А то… Имало още да чакаме, докато пипнем паричките. Тъй става то. Видиш ли копието, изпразваш автоматите в гъсталака. Ония винаги дебнат там. Вземеш ли им страха от първата среща, после всичко е лесно.
Макар и новобранец в това поприще, Алваро беше чувал туй-онуй за тия, сред които бе попаднал. Но не се смущаваше. Знаеше, ненапразно бе следвал цели две години в университета. Няма душа, няма безсмъртие на душата, няма бог. Няма добро и зло. Добро е това, което ти изнася. Никой не бди отгоре, както разправя падрето, та да води счетоводство на делата ти. Представяш ли си — четири милиарда хора с четири милиарда партиди за всекиго. Човекът — това е една по-сложна организация на материята. Умре ли човекът, тя се разрушава. И нищо не остава. Има само един смисъл: тая организация да просъществува в по-пълна хармония с общия ход на живота. По-спокойно, с повечко радост и охолство. За Алваро единствени радостта и охолството даваха някаква стойност на живота, нищо друго: ни родина, ни дълг, ни вярност. Празни думи без съдържание, измислици на онези, които искат да живеят по-леко върху гърба на наивниците. Идеалистът — това е такава организация на материята, в която всички психични процеси стават наопаки, в разрез с общия ход на природата, където дори електроните й нарушават общия строй, прескачат в други орбити.
Нощта беше настъпила. Отдолу реката се плискаше като смола, а отстрани беше нависнал някакъв черен каньон, от който струеше мракът и попиваше в реката. Само отгоре, в тесния процеп, от тъмносиния небосвод мигаха едри, близки звезди. Нейде в тъмнината невидими грухтяха крокодили. Провикваха се маймуни. Съвсем наблизо ръмжеше влюбен ягуар. Между двете стени на каньона прелитаха блестящи светулки, повече от звездите по небето.
Изведнъж, като по команда, ги нападнаха москитите. Всички спуснаха запретнатите ръкави, нахлузиха на глави противомоскитните мрежи. Напразно. Ненаситените кръвопийци все успяваха да промушат жилата си и да ги впият в телата им дори през дрехите.
Алваро неволно се усмихна, като видя как се умърлуши новият му приятел, как се прекръства от време на време боязливо. Отскоро го познаваше, ала вече бе усетил главната му слабост. Не се боеше Жоао от нищо, ни от звяр, ни от човек. Само от едно — от това, за което пък Алваро пет песо не даваше. От духове, от привидения. Затова беше отрупан с амулети: на врата му висеше изсушено делфинско око, което дава щастие в играта на комар; на друга връв до него се поклащаше зъб от кайман, който предпазва от змийско ухапване; на лявата си китка бе надянал гривна от кожа на женски делфин, с която се печели любовта на девойките, а черният кръст от желязно дърво насочваше върху притежателя си грижите на самия бог.
Жоао го хвана за ръката.
— Чуваш ли го?
— Кого? — запита Алваро.
— Свирача.
Алваро знаеше. В ужаса на селвата измъчените мозъци на хората бяха родили безброй зловещи легенди. Свирача бе една от тия рожби. Той привличал жертвите си с омайна музика. Удавял ги в дълбините и после им изгризвал коремите.