Бегълците не видяха засадата. Отминали двеста-триста метра, те свиха към брега. Прозвуча единичен изстрел. И ударената гигантска водосвинка-капибара прибяга двадесетина крачки, преди да зарие муцуна в плитчината. Само че преди пистолеросите я достигнаха пиранхите. Макар и в плиткото, във вода до колене, цяла глутница плоски риби с червени кореми, малко по-големи от мъжка длан, се нахвърлиха яростно отгоре й. И ако не бяха дошли хората, щяха да я оглозгат за няколко минути. Жоао заби в жертвата куката на въжето, с което привързваха лодката към дърветата. Извлякоха я на сухо.
— Пиранхи! — измърмори недоволно той. — Риба-зъб!
На местното наречие „пира“ значи риба, „раня“ — зъб. Че какво друго освен зъбите може да се запомни в това речно страшилище, чиито челюсти туземците използват вместо ножици?
Пистолеросите се заловиха бързо да накладат огъня. Явно, бяха прегладнели здраво.
Не беше трудно за каляуайхи, приемани дружески и уважавани навред в селвата, да убедят сънародниците си. И скоро, пропълзели безшумно между храстите, те обградиха пистолеросите.
Когато видя изникналите като привидения индианци, сеньор Леонардо се подвоуми. Познаваше джунглата, познаваше и обитателите й. Друг път би опитал да преговаря. Владееше повечето езици, които се говореха по тия места. Ала сега прочете в очите им, под нашарените с бойни знаци лица, непреклонната им решителност.
— Не виждаш ли, че гледат на кръв? — извика Жоао. — Стреляй преди тях!
Без да го изчака, той се извърна рязко и с бърз откос на автомата си направи пролука в тълпата, която тичаше да им отсече пътя към реката.
Преди Леонардо да го последва, наоколо им се изсипа градушка от копия. Ала Жоао и Алваро, стреляйки с оръжията си, вече бягаха към лодката. Скочиха вътре едновременно. Метисът грабна веслата.
— Чакай! — извика подире им Леонардо, който с откоси прикриваше отстъплението им.
— Никого не чакам! — изръмжа, задъхан от гребане, Жоао. — Няма заради тебе и аз да загубя главата си!
Леонардо обърна автомата към предишните си другари.
— Ще те убия, мръсен кабокло!
Не свари да натисне спусъка. Жоао и тоя път превари. Само с един изстрел го простря на брега редом с мъртвата капибара.
После отново натисна греблата. Лодката се отдалечи бързо, сподирена от рой стрели с шипове на скат, които изтопуркаха безредно отзад. И Алваро го знаеше, а Жоао още по-добре. Тези шипове са отровни. Те служат добре на скатовете при самозащитата им, служат още по-добре на туземците. Дават тежки, трудно лечими рани.
Индианците нямаха канута, затова Аруява реши друго. Прости се набързо с шестимата знахари, които щяха да се пръснат поотделно в околността да подбуждат племената, през които ще минат бегълците, за да ги преследват. А той с шестима воини се качи на пирогата и се спусна подир избягалите.
И тоя път не успя да ги настигне. Вече ги догонваше, когато другарите му отпуснаха веслата. Бяха достигнали границите на другото племе. По-нататък не можеха. Само каляуайхи имат право да пресичат безнаказано всички граници.
Остави ги на брега, а той се спусна сам подир жертвите си. Сам и невъоръжен. Но не се отказа. Бе дал обет. Тези, които оскверниха с поглед Свещената пещера, бяха трима. Сега останаха двама. Когато унищожеше и тях, Аруява щеше да се върне в племето, за да изкупи голямата си вина.
Откритието
Много открития са направени случайно — обичаше да повтаря често доктор Стефан Павлов, — ала никое от случаен човек.
Случайно се бе добрал и той до своята сполука, своя триумф в живота, ако щете. Макар това още да не означаваше, че го бе признал ученият свят. И не толкова целият учен свят. Не бе признат напълно и в България, в родината си. Та нали затова, да докаже правотата на своята хипотеза, след като се скара с професора си, доктор Павлов прелетя над хиляди километри, за да се завре тук, в Зеления ад, в сърцето на Амазония, където бе очаквал да намери условията, които търсеше.
Доктор Павлов беше по начало мълчалив, въздържан човек. Само когато станеше дума за научната му работа, за убежденията му, забравяше да се владее. Избухваше, спореше. Затова повечето от колегите му го смятаха направо заядлив. Те се караха, кажи-речи, всеки ден, и то за дреболии. Той се бе скарал само два пъти — и двата пъти според тях от инат, според него — заради истината.