Двамата фехтуваха за развлечение на по две-три питиета. Не било ли крайно време отпусканите на Четуинд кредити да бъдат увеличени? Нямало ли да е по-полезен за каузата, ако Стен му дадял някаква представа за това, което ще се случва по-нататък? Бил ли чувал нещо за провалена нова офанзива?
След това Четуинд премина към същината.
— Едно от моите момичета се натресло на нещо, дето може да те интересува. От най-добрите ми агенти е, ще знаеш.
— С други думи, крадла.
Четуинд изглеждаше силно засегнат.
— По дяволите, Стен, недей да си толкова подозрителен. Тая пичка е заклет борец за свобода.
— Поправям се. Добра крадла.
— Снощи излизала. Из район 23YXL на пристанището. Знаеш го, където са повечето митнически складове. Търсела добра разузнавателна информация и… — Четуинд се изкикоти и отпи — всичко, което не е занитено към пода. Попаднала на един склад. Охраната била ухааа! Което е интересно. Качила се на покрива и се промъкнала вътре. Изведнъж иззад една вентилационна тръба се появили двама цивилни таанци. За малко да я сгащят. Каза, че мястото било бъкано с ченгета. Странно — казва, че познавам двама-трима от тях. От контраразузнаването били. Хич и не знам какво има в онзи склад. Но мислех, че ще искаш да те светна.
Четуинд чакаше. Стен изрови една пачка кредити и му я подаде. При тази размяна нито една от страните не се преструваше, че кредитите са за организацията на Четуинд. Може би свръзката на Четуинд, ако наистина беше печено момиче, щеше да види малка част от тях. Надали.
Килгър огледа подробно склада с бинокъла и процеди през зъби:
— Тия са бая консервативни. В тоз’ склад има повече копои, отколкото мухи по някой шибан кембъл.
Случваха се и други любопитни нещица. На около половин километър от склада кацна кораб. Стен го идентифицира като стандартен брониран транспортьор, само че с много нестандартна охрана. Корабът застана на напълно открита част от пистата. Около него имаше три, не, четири кордона охрана във военни униформи, като всеки охраняваше периметъра си. Монтирани върху преносими кули в периферията на полето прожектори шареха из мрака между кордоните.
— Тоз кораб го товарят — прошепна Килгър. — Хамали в цивилни дрешки.
Подаде бинокъла на Стен, който погледна и кимна.
— Единственото цивилно в тях е, че не маршируват в крачка.
Впечатляващо. Очевидно в склада не само се съхраняваше нещо изключително ценно, което го правеше крайно любопитен за имперското разузнаване, но и корабът се зареждаше от войници в тъмна доба. Стен изпита непреодолимо желание да открехне някой от необозначените сандъци. Товареха ги много старателно, забеляза той, сякаш бяха пълни с чуплива стока.
Като мърмореше под нос, Килгър измъкна от ботуша си мултифункционален компютър и зачатка по клавишите. Стен се съсредоточи върху склада и задейства уменията си за бързо осмисляне на ситуацията, придобити в „Богомолка“.
Можем ли да се промъкнем вътре? Не и ако някой не извади шапка-невидимка. Можем ли да влезем през покрива? Трябва да сме по-чевръсти от оная Четуиндовата. Малко вероятно. Да минем отдолу? Нямаме време да се правим на къртици — със скоростта, с която действат, до сутринта корабът ще е натоварен. Ами ако просто влезем направо? Като се представим за инспектори? За висши офицери? И двете не стават. Не че не можем да се измъкнем, ако ни разкрият — но не ми се иска някой да разбере, че сме били тук. Да се включим в товаренето? Не. Групи от по десет души. Дори таанските подофицери ще забележат, ако товарачите са повече на брой от пръстите на двете ръце.
— Мисля, че можем го направи, шефе — обади се Килгър. — Направих замервания на стражите. Имат паузи. А и прожекторите им не вършеят както трябва.
Стен се втренчи в абсолютно пустото пространство между сградата, до която се спотайваха, и кораба и преглътна от страх.
— Направи хореографията, господин Килгър!
След пет минути Алекс изсумтя:
— Три… две… едно… нула!
И двамата — облечени в черно — се отправиха към кораба.
— Шестнайсе… седемнайсе… легни, шефе! Едно, две, три, четри, пет… стани! Двайсе крачки… легни!
Двамата се сляха с пистата. Лъчът на прожектора пролази съвсем близо до тях.
— Единайсе, дванайсе, давай! Три, чет’ри, пет… шест — на място!
Единствената музика, която отмерваше „танца“ им, докато пресичаха полето, беше тежкото им дишане.
— Плъзгачът, шефе, Право към него и мязай на амортисьор. Две, едно, давай, момче!
Стен се залепи до един огромен, омазан с масло плъзгач и се запита дали наистина прилича на олеоподпора.