— Ей на — ръмжеше Алекс в ухото му, — ако съм прав, скоро ще прекосим мостчето. Зад и под рампата са сложили пазач. Май на момчето не му харесва, кат’ му светне прожекторът в очите. Зат’ва стъпай лекичко, Стен. Не щем трополенето на копитата ти да го стресне, нали?
— Ами ако има пазач и в кораба?
— Ще му кажем, че сме тръгнали по курви, и ще офейкаме ухилени. Три… две… давай!
Тичането на пръсти по нанагорното на рампата изискваше доста усилия.
Влязоха в кораба. Килгър извади късмет — вътре нямаше охрана.
Стен вдигна ръце с дланите нагоре — и сега какво? Килгър сви рамене, забеляза една дъска за закрепяне на заповеди и я грабна. Придаде си загрижен вид и махна с ръка да влязат навътре в кораба.
Всъщност това си беше по-скоро шегичка между тях — никой не се меси на човек, който има загрижен вид и носи дъска за заповеди вместо истинска маскировка. И двамата отлично знаеха, че нито един достоен да носи махмурлука си член на екипаж не би се качил на борда преди третото изсвирване на сирената след последното извикване. Коридорите пустееха. Като се изключеше някакво хлопане, вероятно от кухненското отделение, и нечие пиянско хъркане от спалното помещение, не се чуваше нищо.
Стен забеляза, че корабът е много, много чист — беше наскоро пребоядисан. Или го командваше някой натегач, или очакваха високопоставени пасажери.
Намериха стълбите, водещи към багажното отделение и се спуснаха по тях. Багажното беше пълно малко над половината. Началникът по товаренето и заместниците му крещяха заповеди към помъкналите товарите войници къде какво да сложат и ругатни защо го слагат не където трябва.
Двамата спряха до няколко струпани близо до входа на багажното сандъка и Стен отвори един.
Вътре имаше посуда, и то скъпа посуда с гравирания герб на Съвета на Таан. Стен отвори следващия.
В шестия откриха ключа към загадката. Съдържаше церемониални мантии, изработени от материал, който нито един таанец не беше виждал от години. Вляво на гърдите на всяка мантия беше избродиран в златно и сребърно малък триглав дракон. Килгър се опули и запляска с ръце беззвучно.
Затвориха сандъка и се върнаха по пътя, по който бяха дошли, като танцуваха па-дьо-дьо покрай прожекторите и охраната.
И на двамата не им беше нужен кратък курс по хералдика, за да разберат какъв е този триглав дракон. Поданиците на Кормартен бяха прочути с това, че носят тази емблема навсякъде, където ги отведе тяхната непреклонност, и я слагат на всичко, включително, твърдяха някои, на тоалетната хартия.
Така че, както предполагаше Стен, Феерле изобщо нямаше намерение да ходи на Арброут или другите споменавани системи. Но той или някой от другите големци от Съвета наистина предприемаше голяма обиколка. И Стен си помисли, че Императорът вероятно би проявил бегъл интерес какъв ще е истинският маршрут на Феерле.
44.
Вечният император наистина прояви интерес.
Само че не беше сигурен какво точно да предприеме, след като разполагаше с данните за скитанията на лорд Феерле. Всъщност, коригира сам себе си той, много добре знаеше какво да направи. Проблемът беше как да го направи.
По дяволите, колко му липсваше Махони! Ако дъртият пич все още беше началник на разузнавателния корпус, щеше да е достатъчно само да му намекне по-сериозно. Но настоящият шеф на разузнаването се случи порядъчно праволинеен. Което означаваше прекалено етичен, за да бъде добър шпионин. Мамка му, изруга Императорът. Защо ми беше да повишавам Махони?
Пръстите на Вечния император посегнаха към бутилката стрегг. Поколеба се, след което посегна към сместа, която наричаше скоч. Нужна беше малко интелигентност, не само сляп инстинкт.
Ликвидирането на друг владетел беше приемливо само на книга — в историческите романи. А дори и в тях за предпочитане беше прекият ръкопашен двубой, помисли си мрачно Императорът. Ако Ханк Ду лично беше натрошил Бекет с първия попаднал му подръка боздуган, вместо да се лигави с някакъв си съд, пресата щеше да се отнесе по-благосклонно към него.
Не че някой политик имаше морални скрупули по отношение на покушенията. Нервираше ги мисълта, че човекът от срещуположната страна на масата за преговори може да вземе нещата прекалено лично. Убийството на милиони беше едно, но да ликвидираш някой от собствената си класа? Класата на шефовете? Срамота.
След като поразмисли, Императорът задейства операцията — тя така и не получи название или постоянно досие дори в най-поверителните военни архиви.
Императорът поиска спецификациите да включват всички идентификационни кодове — от визуални до мощността на двигателите на най-съвременните таански бойни кораби. Тъй като досието на Феерле показваше, че обича да пътува изискано, значи щеше да използва най-новия и модерен клас, с който разполагаше. Нищо че съответният кораб би бил по-полезен в бой, отколкото да го използва за превоз.