— Сега към следващата точка от дневния ред — продължи лейди Атаго. — Разполагам с един списък. Много важен списък. Откраднат от наши агенти от Имперските архиви.
Членовете на Съвета погледнаха разпечатката, която държеше. Размахваше я като обвинителен лист.
— В него има седемдесет и две имена. Таански имена. Предатели. Искам пълната власт да ги прочистя от редиците ни. И това е само началото. Искам да проследя докъде стигат следите им. Без значение нито на какъв пост е предателят, нито…
Пастур се покашля изследователски.
48.
Кафенето имаше няколко предимства, незабележими за обикновените граждани. За тях огромната приспособена складова постройка вонеше на грес и нечистотии и се намираше в горния край на една странична уличка в крайно неприятен квартал на пристанищния град Соуард. Мястото изглеждаше подходящо да подишаш птомаин или да те наръгат с нещо остро между трето и четвъртото ребро.
Подобно обобщение напълно отговаряше на истината.
Но си имаше и несъмнени предимства: не беше автоматизирано. Обслужваха живи създания, които ни най-малко не се интересуваха от случващото се, стига след това да се забърсваше кръвта. Кафето струваше една десета кредит, а алкохолът — половин кредит. Разбира се, алкохолът никога не беше виждал имперски акцизен печат.
Всеки беше добре дошъл, стига да има подобно желание. Можеше да висиш половин ден на чашка кафе, без да ти направят забележка. Беше чудесно местенце за нелегален наркотрафик, делови срещи или просто да поседиш, вместо да киснеш затворен между четирите стени на жилището си.
За Шапел кафенето притежаваше и други предимства.
От него можеше да се взира с часове в безличното бетонно здание през улицата и да подслушва разговорите. Всеки ден научаваше за ново злодеяние и беззаконие на Императора.
Работният екип на Суламора бе отстранил подслуховите прожектори преди няколко седмици. Шапел слушаше гласове, които сам си измисляше, и историите, които те разказваха, бяха поразителни.
Преди няколко дни беше разбрал, че трябва да направи нещо. Не беше сигурен какво точно. Единственото, за което се досети, беше другото предимство на кафенето — близостта му до Центъра за демократично образование.
Всяка война, независимо колко е „справедлива“, има противници. Основания за противопоставянето може да са както истинският пацифизъм, така и доста логичното нежелание да ти прострелят задника за някаква си шибана кауза — или други още по-скъпоценни части от тялото.
Императорът водеше неспирна битка да поддържа разузнавателните си организации под някакъв контрол. Непрекъснато трябваше да напомня на контраразузнаването, че тези, които дори само си мислят — да не говорим да твърдят, — че Вечният император дрищи тъпотии, не са заплаха за обществото.
Беше чудесна теория. В действителността обаче не се прилагаше особено широко. Свободата на словото, както и много други граждански свободи в този момент, не се насърчаваше. Имаше хиляди дисиденти, които кротко намекваха, че Вечният император не разполага с отговорите на всички въпроси, и прекарваха войната в концентрационни центрове.
Центърът за демократично образование беше нещо съвсем различно. Философията му бе много проста: Империята била реагирала прекалено яростно срещу таанците, когато можело да се използват по-мирни средства. Преди войната Центърът беше лобирал за финансиране от страна на Империята, за да открие нови центрове в Таанската империя. Добронамерените хора в обществото вярваха, че истината ще победи и че ако на един таанец, без разлика на класовата принадлежност, бъде показано, че обществото му е нехуманно, това общество ще се промени. За щастие не бяха отпуснати финанси и в крайна сметка никой от теоретиците не стана мисионер.
Каквито си бяха, таанците гръмогласно приветстваха съществуването на Центровете за демократично образование, стига да бяха разположени на имперски светове. И мигновено използваха организацията като фронт.
В този момент всички действащи агенти вече бяха сгащени, разбира се. Но Центърът продължаваше да съществува благодарение на под сурдинка даденото одобрение на Императора. Организацията представляваше идеално средство за откриване на бъдещи дисиденти и гъмжеше от оперативни работници от имперското разузнаване. Разузнаването така и не разбра, че ако не бяха собствените му агенти, Центърът да е фалирал преди години. Дори една фронтова организация има нужда да изплаща редовно дълговете си, а и по политически причини много малко от членовете на Центъра можеха да си намерят работа като нещо повече от портиер.