Шапел, разбира се, отговори.
Суворов остана смаян.
— Сигурно човек се самосъжалява, че няма обувки, само докато не срещне някой с протези. Сериозно са ви изпързаляли.
Поръча втора бутилка вино.
Шапел, който беше почти трезвеник, дори когато имаше кредити, се понапи. Суворов също.
— Знаете ли, Шапел — каза той, докато ядяха десерта. — Едно от нещата, за които съжалявам, е, че нямам син. Няма да оставя нищо след себе си, когато си тръгна. Шибаният Император — простете за израза — ще се погрижи за това.
Изпиха по едно бренди и той поиска сметката.
Когато излязоха от ресторанта, Суворов погледна Шапел и изрази съжаленията си. Беше напил своя водач и нов приятел. Очевидно беше, че за младежа няма да е безопасно да се придвижва по тези бедняшки улици в това състояние.
Налагаше се Шапел да отиде да преспи при него. По дяволите, в онова шибано имение, което бил наел, имало стаи за цяла мироопазваща мисия.
На пълен стомах и с преливаща от мисли глава Шапел не изпита затруднения да се съгласи.
Съгласи се и на следващия ден, когато Суворов му предложи да прецени дали не би могъл да остане още известно време.
— Предполагам и за двамата е ясно, че имам нужда от водач на тази шибана планета. Освен това с теб разговарям с лекота, синко.
— Настина ми допада онова, което ми разказвате за Императора. Научавам много неща.
След месец и половина Суворов подари на Шапел автоматична пушка и му показа стрелбището под имението.
49.
Главната/лична квартира на Лейди Атаго беше толкова спартанска и предназначена за една-единствена цел, колкото начинът й на мислене. Мебелировката беше оскъдна и умишлено неудобна. Това не беше място за разпускане, а за светкавично вземане на решения. Пристигаха сътрудници за доклад, сядаха на твърдите неудобни ръбести мебели, за да чуят нейните решения или забележки, след което моментално си тръгваха, та други да заемат местата им.
Единствената вещ на бюрото й беше миниатюрна факс разпечатка на Вечния император в рамка. Държеше я там, за да е постоянно съсредоточена върху врага си. Атаго би се изненадала, ако научеше, че наскоро нейният портрет бе заместил този на лорд Феерле на стената в кабинета на Вечния император.
На отсрещната стена — от черно стъкло — имаше постоянно променяща се карта на оспорваните зони. Позициите на Империята бяха в червено, а тези на таанците — в зелено. Напоследък зелените зони бързо се свиваха, като шагренова кожа, а се бе появила и една червена стрела, насочена към Граничните светове. Дори Еребус, далечната система, която лейди Атаго собственоръчно бе превърнала в една от най-великите военни фабрики в историята, се намираше под трайния контрол на Империята.
Лейди Атаго би била смятана за военен гений във всяка епоха. След смъртта на Феерле тя залегна над картата на бойните действия в търсене на неочаквания удар, който би обърнал вълната.
Макар да не беше чувала никога за Наполеон, Атаго би разбрала и одобрила решението му да дислоцира трийсет и пет хилядна армия в Египет, привидно далеч от основния театър. И би се учудила на провалите на опитите му да нападне във фланг Великобритания и Ирландия. Разсъжденията бяха основателни. Единствено прилагането им бе мърляво. И, както става с много от великите генерали, подробностите й идваха в повече. Беше й пределно ясно, че каквато и да е целта, най-напред трябва да подготви сцената. Нуждаеше се от една победа, при това спешно.
Единственото възможно място за подобна победа бяха Граничните светове. Най-отчайващото беше, че трябваше да изчака първо Императорът да изиграе картата си, след което да направи опит да го надцака. А лейди Атаго беше прекалено много таанка, за да е добра в играта на дебнене.
Към безсилието й се добавяше постоянният лай на адютантите й, които искаха да насочат вниманието й към едно, оплакваха се от друго и непрекъснато настояваха да се съсредоточи върху крайния резултат. Рано тази сутрин например финансовите й съветници бяха дошли да я предупредят, че хазната е празна, и да размахат платежни нареждания от съюзници и неутрални.
— Кажете им да чакат — отвърна ядосано тя. — Не съм чула някой от имперските банкери да тормози Императора. А тази война със сигурност му излиза пет или шест пъти по-скъпо, отколкото на нас.
— Това е друго — отговори един от съветниците. — Императорът има финансов график. Ние — не. При това той води войната със средства, заети при три процента лихва. Ние я водим с лихви от над петдесет процента.