50.
Стен се насили да напъха тялото си в малката вдлъбнатина, единственото прикритие на стотина метра около него. Прожекторът на затвора претърсваше пустия пейзаж и методично взривяваше тъмните сенки с ослепителна светлина. Стори му се, че лъчът за миг се поколеба, преди да оближе свитото му тяло. Сякаш го управляваше мислещо създание, а не компютър. Беше напрегнат, а през ума му прелитаха налудничави мисли. Да не би някой да знаеше, че е тук? Някой, който сега злорадстваше, докато си играеше с него? Издали ли го бяха? Нямаше ли светлината ненадейно да спре върху него и от тъмнината да изскочат десетина ухилени таански надзиратели и да го затворят в Колдиез за няколко години в единична килия, за да го подлагат на периодични изтезания и накрая да го екзекутират? Припомни си някаква стара мантра, която използваха в „Богомолка“, и усети как пулсът му се нормализира и дишането се успокоява.
Лъчът го подмина без произшествия.
Той вдигна глава и се вторачи в тъмното. Огледа няколкото последователни възвишения, зад които се извисяваше стръмен хълм, който отвеждаше до задната част на Колдиез и неговия личен заден вход. Не долови нищо.
Въпреки това настръхна при мисълта да отстрани камуфлажа, който прикриваше входа, и да влезе отново в тунела. След това да пропълзи в катакомбите под Колдиез. И пак да влезе в затвора!
Алекс се противопостави, когато Стен обяви плана си лично да установи връзка с Вирунга. Нямало място за притеснения, увери Стен приятеля си. Щял да влезе и да се измъкне преди изгрев слънце.
— Луд си за връзване, момче — отсече Алекс. — Хабер нямах, че имаш тез симптоми. Когат’ още се влачех за полите на мама, тя ми даде три акъла: нивга не играй на карти с харна мома. — Той метна чаровна усмивка на Сен Клер. — Нит’ пък ходи да ядеш в кръчмата на кембъл, нит’ влизай в стаи с яки пръти на вратата!
Да му се не види, помисли си Стен. Майката на Килгър беше права! Какво си въобразяваше? Кръвта му се смрази само като си представи още един дълъг период затвор. В същия момент, докато се колебаеше дали да продължи, или да се откаже, долови стъпки. И дори тананикане. Таански часови. Замръзна като вцепенен.
Извърна съвсем леко глава настрани, за да може да вижда — незабележимото надникване на ловците, което беше усвоил в основния курс на „Богомолка“. Никога не изпробвай инстинктите на плячката, като я гледаш открито.
Единствено странични погледи, млади Стен, напомни си той, и то само за миг. Установи, че пътят на часовоя минава покрай скривалището, само на половин метър от главата му. Стъпките на часовоя бяха бавни, спокойни.
Часовоят очевидно беше зле обучен, мързелив или просто невероятно тъп. С приближаването му тананикането се усилваше. Стен разпозна популярна таанска любовна балада с военен привкус, предпочитана от посетителите от долните класи в клуба на Сен Клер, и се спря на комбинация от три възможности.
След това усети токът на тежката обувка да премазва пръстите му и потисна изкушението да дръпне изпънатата си ръка. Часовоят спря и ръката на Стен изтръпна от непоносима болка, докато таанецът се обръщаше леко настрана, с което премазваше допълнително пръстите му.
Последва шумолене на тежък шинел и заслепяваща болка, щом часовоят премести тежестта си и буквално заби ръката на Стен в земята. И накрая ненадеен прилив на облекчение, щом таанецът се поизмести, след което още по-изпепеляваща болка, докато кръвта си пробиваше път през смазаните капиляри и вени.
Стен усети, Че часовоят му е обърнал гръб. Повдигна леко глава и видя насреща му да лъщи нещо голямо и бледо. Голият задник на часовоя. Женски.
От съскащия по земята звук беше съвсем ясно какво прави. Когато се надигна, Стен сви пръсти и ножът се плъзна от хирургическия разрез под кожата му. Усещането на тънкото хладно докосване го успокои.
Долови помръдване от изненада. Беше разкрит! Изстреля се като огромно морско чудовище с паст, пълна с бляскащи зъби.
Безчувствените пръсти на едната му ръка посегнаха към гърлото й, а ръката с ножа замахна светкавично към корема й. За един миг Стен видя лицето й. Беше млада, не повече от шестнайсет. И слаба — не, мършава. Толкова мършава, че приличаше на нещастна кокалеста птичка с пърхащи крила от шинел. Очите й, които се разшириха в мига преди смъртта, излъчваха невинност и ужас. Дете, което така или иначе щеше да умре.
Единствено благоразумието, а не съжалението спаси живота й. Тъй като нямаше време да крие труп, Стен спря миг преди да забие цялото острие. Вместо това реши да действа с изтръпналите си пръсти, преди да е успяла да изпищи.
Стисна артерията й, което спря притока на кръвта към мозъка й, и пое с ръце безжизнено отпуснатото тяло. Положи я внимателно на земята, прерови в джоба си за ослепяваща граната, издърпа халката, намери прикритие и изтри паметта й.