Престани да мислиш като Мишел, каза си. Искам да кажа Сен Клер. Сочните й форми изскочиха в съзнанието му като пакостливи дяволчета. Нежни пръсти. Още по-нежни устни. Гъделичкащ шепот в ухото. Престани, капитане! Т.е. адмирале. Съсредоточи се върху работата. Не забравяй, че вече си висш офицер.
Все пак адмирал Стен трябваше да потисне усмивката си и да кръстоса крак върху крак. За щастие Вирунга прекъсна мислите му.
— Пак кажете… как… се казваше… казиното… на Мишел… тоест… Сен Клер?
Стен огледа Вирунга по-подробно. Нима се беше сетил? Голямото му безизразно лице с рунтави вежди не издаваше нищо.
— „Котън Клъб“. Защо?
— Ами… просто… не знаех… че младата дама… разбира… от музика.
— Аз също не знаех, че вие разбирате — каза леко изненадан Стен.
— Да… О… да, разбирам. Макар че… не мога… вече да й се наслаждавам. — Той потупа ушите си. — Вече не различавам… тоновете. Вечното… оплакване… на артилеристите. Оръдията… отслабиха… ушите. Но когато… бях млад… много… обичах… музиката. Дори… свирех. — Той изобрази с ръце въображаем инструмент. — Малко… Саксофон. Не… синтезаторен сакс… Звучеше… толкова… Ах. Не мога… да го опиша.
Възцари се тишина, докато батареен командир (полковник) Вирунга си припомняше времето, преди да се откаже от виенето на саксофона заради грохота на оръдията.
Още проклета музика, помисли си Стен. Има нещо прилепчиво в Колдиез. Нещо във въздуха.
В известна степен беше прав. Във въздуха на Колдиез имаше нещо. Много неща се бяха случили след разговора му с Пастур. Като начало затворът беше започнал бързо да се претъпква с всякакви затворници — като се започне от висши офицери, дипломати, та дори няколко пленени губернатори на провинции. Таанците трупаха всички златни яйца в една голяма кошница за доказателства.
Освен това Пастур беше взел под внимание думите на Стен за отношението към тях. Освен затворниците беше въдворил малък контингент от свои верни служители. Всичките на ключови позиции. Беше издадено строго разпореждане всички вътрешни имперски закони за военнопленници да се спазват до последната запетайка. Режимът беше толкова затегнат, че дори Авренти и Генрик, особено Генрик, се страхуваха да се отклонят от него.
Пастур беше учредил собствена служба в Колдиез. Беше превърнал в навик неочакваните си посещения, при които нарушилите правилника заставаха разтреперани пред вратата на кабинета му и ги извикваха един по един, за да разгледат нарушенията им лично.
На всичко отгоре ужасните загуби, претърпени от таанците, правеха все по-трудно за Дерзин контролирането на взаимоотношенията между пленници и надзиратели в разумни граници. Беше стигнал до това да вербува само най-младите или най-възрастните. Продоволственият недостиг допълнително подкопаваше духа на надзирателите. Вкъщи и дори на работното място дажбите ги бяха довели до границата на гладуването. А съкровищата от хранителни и друга материали, които Кристата и Стен бяха намерили в катакомбите, не само спасяваха затворниците от подобни страдания, но им оставаше и за щедри подкупи.
Това до такава степен объркваше много от необучените таанци, че те сякаш не можеха да разберат всъщност на чия страна са. Ако по отношение на някакво нарушение имаше две версии, новият набор пазачи инстинктивно заставаше на страната на затворниците. Нали затворниците ги хранеха! Дори им даваха по малко и за семействата, не беше ли така?
Освен това дори полицията за промиване на мозъците на лейди Атаго не можеше да пресече слуховете, че войната скоро ще свърши, и то не с победа на таанците. Също като Четуинд, много от новите пазачи бяха решили да се подсигурят и да потърсят собствен изход.
Наистина нещо се носеше из въздуха, но Стен се надяваше, че не всичко ще стане на кайма, когато таанците попаднат в месомелачката. Точно затова се беше промъкнал обратно в Колдиез. Искаше да осигури на Вирунга нещо, на което да се опре.
Каза му, че Соренсен е „богомолец“ и боен компютър и в допълнение активиращата кодова дума на Соренсен. Така „Дрънкалник“ ставаше резервен компютър. Колкото до това, за което можеше да се използва Соренсен, Стен попита:
— Качваш ли се понякога на стените, за да слухтиш наоколо?
— Много… рядко. Трудно е… с моите… травми.
Вирунга стисна по-здраво бастуна си.
— Когато погледнеш към града, какво виждаш?
Вирунга се засмя.
— Напоследък… няколко големи… ями… в земята. Нашите бомбардировачи… се справиха… добре!