Измина половин час, преди тълпата да се укроти, за да успее лейди Атаго да продължи. Всички крещяха, плачеха и се прегръщаха, и си предаваха децата от рамо на рамо, за да могат да се протегнат и да докоснат историята.
През цялото време лейди Атаго остана съвсем неподвижна, позволяваше звуковата вълна да я облива, без това да й подейства по видим начин. Изразът й остана непроницаем… и изчакващ.
— И така, мои таански сънародници — продължи тя в точния момент. — Повиках ви тук, за да празнуваме. Да празнуваме и да се посветим отново на честта. Няма да е лесно. Изправени сме срещу страховит враг. Враг, който няма да се задоволи, докато последният от нас не бъде смлян за неговия хляб и месо. Печелили сме велики битки срещу този враг, но сме понасяли и големи загуби. Това сега няма значение. Аз приветствам този враг. Както трябва да направите и всички вие. Защото сме ощастливени да живеем във времето на най-голямото ни изпитание. Врагът ни принуди да се изправим срещу собствените си слабости. И когато всичко приключи, ние ще сме силни, чисти и добри. Или ще сме загинали до крак за нашата… чест.
Последните думи изрече тихо, като молитва. Тълпата се притаи, сякаш доловила какво ще последва.
Лейди Атаго бавно вдигна ръце към ясните таански небеса. На Стен му мина през ума, че лейди Атаго не беше споменала нито веднъж Вечния император. Това беше ораторска тактика, която веднага включи наум в „богомолския“ си бележник за пропагандни похвати.
— Заклевам ви се, мои таански сънародници. Ще запратя срещу нашия враг всяка гръмотевица, която ми изковете. Ще го издиря в Граничните светове. Ще прогоня страхливците от леговището им на Кавит. И след това ще ги преследвам, накъдето и да побягнат. Заклевам ви се, че ще има битка, мои таански сънародници. Заклевам ви се в победата. Бърза и сладка. Но може да се окаже, че не отговарям на изискванията ви. Някоя моя слабост може да ме отклони от целта. Затова… ако в края на краищата ви подведа… ако не мога да ви донеса победата, която заслужавате… — Последва дълго, протяжно очакване. — Давам тържествен обет за достойнство!
Стен почти не забелязваше фурора около себе си. Тълпата беше полудяла, но това не го впечатляваше. Тъй като виждаше нещо рядко — лидер, който се обръща към народа си и вярва на всяка своя дума.
След като Стен се бе отправил към Колдиез, „Котън Клъб“ бе затворил, отворил и пак затворил. След няколко часа щеше да отвори наново и Алекс, Сен Клер и Л’н чакаха неспокойно на една маса в празния нощен клуб.
За да прикрият притесненията си, правеха същото, което правят войниците, откакто първото същество е вдигнало камък и го е метнало срещу друго същество. С две думи, мърмореха и се питаха каква ли ще е следващата глупост, която ще ги накарат да свършат.
— Вижте, нямам намерение да се оплаквам — каза Сен Клер. — Бизнесът върви великолепно и ми е приятно да им го изкарвам през носа на таанците. Но съм от онези, които ги интересува какво остава под чертата.
— Така е — каза Л’н.
Каза го малко прибързано, но на резкия въпросителен поглед на Сен Клер отвърна с простодушен израз върху розовото си, покрито с козина личице.
— К’ъв ти е проблемът, девойче? — попита Алекс.
— Напоследък не усещам да вършим нещо. Караме ги да си трошат парите. Чудесно. Саботираме производството. Понижаваме духа им. Крадем тайните им. И сме общо взето трън в задника им. Това е страхотно. Както би трябвало да бъде. Направо им разкатаваме фамилията.
— Не разбирам какъв ти е проблемът — каза Л’н. — Какво повече искаш?
— Искам да ги чуя как охкат — отвърна Сен Клер. — Всъщност какво толкова им причиняваме в действителност?
— Тъй — рече Алекс и започуква замислено с пръсти по масата. — Чаткам за к’во приказваш.
— Така ли? — попита доверчиво Л’н: все още беше съхранила в себе си нещичко невинно.
Алекс кимна мъдро.
— Туй е една стара болка — добави той. — Колко точно боли болката. Да. Стара история, девойче. Нека Килгър ти каже колко стара.
И Алекс се разположи, за да разкаже своята история на подозрителната Сен Клер и заинтригуваната Л’н.
— Един мой дядо бил авджия. На Земята. Мрачно и студено, и прочие. Бродел из пустошта със седмици и месеци. Един ден били в няк’во градче. Не. Не било град. Село. Дядо ми значи търсел зъболекар. Излязло, че в селото има дипломиран знахар. И дядо сяда на стола и зъболекарят му гледа зъбите и вика: „Ей тоз тряб’а да го вадим. Ма нямам упойка“. Дядо вика: „Няма страшно. Дърпай“. Тъй с много пъшкане и охкане зъболекарят издърпал зъба. И той се поти, и дядо се поти. А знахарят му вика: „Не е ли туй най-голямата болка, дет’ си чувствал някога?“ А дядо вика: „Не, туй е нищо“. С голямо чудене зъболекарят вика: „Че кое е по-лошо от туй?“ Дядо вика: „Минал’та неделя ме фана дрисък. Кофти, не мога да стигна от къщи до нужника. Тъй че свалям гащите до преспата точно срещу вратата. И съвсем ми е изскочило, че чистих капаните за мечки, преди да падне снегът, и съм оставил един заложен баш дет’ клеча. Което си спомням, га капанът щраква. И ми защипва топките“. „Божке — вика зъболекарят, — право каза. Туй е най-голямата болка“. „Не, не, момче — вика дядо — най-голямата болка беше, докато скъсам синджира на капана…“