Един брониран нападателен команден кораб. Един крайцер. Дванайсет разрушителя. Единайсет ескортиращи кораба. И седемнайсет тактически кораба.
Срещу четири таански бойни флотилии.
Пълна лудост.
Наистина пълна лудост.
Командващият Трета нападателна таанска сила адмирал забеляза шепата нахлуващи в орбита за стълкновение кораби и осъзна, че е попаднал в капан.
Никой не би атакувал по подобен начин. Не и ако зад тези абсурдни нападатели не настъпваше цялата имперска сила.
Адмиралът се изуми от нахалството на нападателите. Действаха като истински таанци. Готови да загинат, за да забавят таанските флоти само с няколко минути, но минути напълно достатъчни, та все още непоявилите се имперски бойни кораби да нанесат удар.
Адмиралът издаде цяла серия заповеди.
Прекъсни връзката и се прегрупирай. Оттегли се оттатък системите Зулу. Ще оставим Империята да нанесе удар срещу празното пространство, след което ще се върнем флангово.
Четирите таански флотилии се оттеглиха в пустотата. Поради възможно най-логичната от всички причини.
Въпросният адмирал така и не можа да разбере какво се беше случило и какво не се беше случило, тъй като пунктът на прегрупиране на флотите му се оказа само на светлинни минути от орбиталната просека на флотите на Ферари, завръщащи се от унищожаването на Хси.
Не оцеля нито един таански кораб.
Бишоп изгледа смаляващите се таански флоти, отмени последните думи, които беше измърморил, и погледна рефлекторно през рамо.
„През рамото му“, т.е. на екраните „зад“ него, нямаше нищо.
Подозрителен към всяка небивалица и без да е в състояние да повярва на току-що случилото се, а още по-малко на току-що неслучилото се, Уилям Бишоп XLIII превключи на орбита за оттегляне от Кавит, сериозно замислен върху предимствата на ранното пенсиониране, а защо не и оттегляне в компанията на силно набожни монаси в някой манастир.
Изправена сред отломките от катастрофата, лейди Атаго следеше върху екрана некодираното съобщение, изпратено от генерал Лунга от командния пост на Кавит:
„Имперски части успяха да пробият. Загубена връзка с воюващи компоненти. Според последни съобщения всички позиции се съпротивляват до последния човек. На този пост в момента три кораба без никакви муниции. Ще нападнем. Повтарям. Ще нападнем. Моите извинения за неуспеха към Съвета и към цялата моя раса.
Атаго извърна поглед. Тя имаше свое собствено достойнство и свой собствен обет, които да съблюдава.
53.
Новият „Форез“ се понесе през пространството без излишни церемонии.
Макар и най-върховната сред таанците, лейди Атаго изпитваше повече от неприязън към таанското преклонение пред ритуалността и церемониите.
Съществуваше воински ритуал за встъпване в бой и търсене на окончателната победа дори с цената на смъртта: докосване на слепоочието с пръст от родната земя. Последна глътка чиста вода. Клетва над личното оръжие, за предпочитане семейна реликва от поколения. Точни инструкции как да бъде тачена паметта на поелия/поелата към сигурна смърт герой/героиня.
Лейди Атаго направи собствения си избор как да умре.
Риалити екипите можеха да скърпят някакъв епизод от суровия материал. Всъщност предполагаше, че вероятно вече усилено се занимават тъкмо с това.
Беше й все едно.
След като излетяха, вторият офицер на „Форез“ я погледна с блеснали очи и измърмори нещо от сорта, че всичко е като насън. Старото и новото, слели се в кулминационен исторически миг.
Атаго го погледна недоумяващо. Старо и ново? О, да. Спомни си. Офицерът изпълняваше някаква служба на стария „Форез“, който по всяка вероятност беше нарязан на парчета и претопен в едно или друго. Атаго не знаеше и не се интересуваше. Всеки кораб като всяко оръжие беше само инструмент и нищо повече.
Все пак му се усмихна едва-едва и кимна в знак на съгласие. Щом тези бяха мислите, които предпочиташе да отнесе в пустошта, така да е.
Атаго беше заета с окончателните си планове — такива, каквито бяха.
Всяка култура, която превъзнася избиването на други създания, героизира и боеца, който тръгва да воюва в името на безнадеждна кауза. Но за да заслужи правото да бъде митологизиран, той е длъжен да постигне нещо чрез смъртта си, дори да не е нищо повече от това да задържи лошите за още час-два.
Това беше общовалидно правило дори на древната Земя. Така например, преди Роланд да се превърне във всепризнат герой, неговото вироглавство по отношение на Ронцесвал е трябвало да се превърне от незначителна засада, устроена от досадни баски, в грандиозна отчаяна съпротива срещу няколко милиона сарацини. Къстър и хората му би трябвало да свършат нещо смислено, вместо онова, което действително са свършили, за да стигнат до Литъл Виг Хорн — пияни, необучени, пренебрегнали разузнавателните сведения и почти без никакъв план какво ще правят там, за където са тръгнали.