Имаше и други изисквания.
На вратата на килията на Алекс и Стен се почука и Килгър се ухили и изрева:
— Н’дей да блъскаш, сър. Вкъщи сме си.
Вратата се открехна и надникна господин Н’клос.
Стен и Алекс се изпънаха „мирно“ според изискванията на затворническия устав.
— Не, не — възрази свенливо младият мъж, — няма нужда.
— Просто искаме да засвидетелстваме нужното уважение, сър.
Килгър се гордееше с постигнатото дотук. Тежкогравитационникът беше забелязал, че Н’клос го наблюдава, докато работи. Килгър беше сравнително сигурен, че проявеният интерес не е на романтична основа. Още повече се убеди в това, когато повдигна сам един огромен бетонен блок, след като трима затворници преди него безуспешно се бяха опитали да го помръднат заедно. Беше забелязал също така, че надзирателят е твърде слабоват дори за мъж, който се изхранва с порциони за таански надзиратели. Окончателно се увери в преценката си, след като чу двама надзиратели да се майтапят с Н’клос и неговата рахитичност.
Алекс изчака, докато двамата се отдалечат от останалата част от групата, и отмести една чудовищна греда от пътя, който почистваха. И сякаш без никакъв повод смотолеви уж на себе си:
— Важното’й да му фанеш цаката.
Надзирателят са заинтересува и Килгър му обясни две-три неща относно използването на тялото като лост: повдигане със силата на краката, а не от кръста, прилагане на цялата сила от рамената и т.н. Н’клос изобщо не беше чувал за такива неща.
Килгър изрази щедрата си готовност да му покаже и други трикове, без изобщо да намеква, че за него Н’клос е нещо повече от един по-деликатен таанец, Постепенно на Н’клос му стана навик да се отбива в килията им, когато патрулираше из затворническите крила.
Младежът много харесваше кафе, обилно подсладено със земна захар. Килгър пък разполагаше с неограничени запаси от пакетите с помощи.
Досега Стен нямаше право да остава в килията при посещенията на Н’клос. Килгър му беше казал, че има основателна причина за това. Но сега можело да възникне нужда от отвличане на вниманието.
— Няма да откажеш едно кафе, нали? — каза Алекс, докато палеше малката печка и слагаше почернялото очукано джезве.
Н’клос приседна на едно от столчетата — беше ги измайсторил Алекс.
— Как върви войната? — попита Алекс.
— Пак орязват порционите — измърмори навъсено Н’клос. — Даже нашите.
— Не ги е срам! — възкликна Килгър.
— Трябвало да има за онези, които воювали най-сурово и заслужавали най-много.
— Казано откровено, това си е грешка. Не че имам намерение да критикувам. Обаче не знаят ли шефовете, че всеки се бие, както може?
Н’клос се размърда и разкопча горното копче на куртката си. Дяволски правилно, помисли си Стен. Той също беше плувнал в пот. В килията под тяхната трима мъже разпалваха саморъчно изградена пещ.
— Шибана жега — измърмори Килгър. — Що не си свалиш куртката?
— Не е уставно.
— Майната му — изруга Алекс. — Един печен войник трябва да знае кога и къде да спазва устава. Чувствай се удобно, шефе. Ако дойде сержантът, ще го чуем отдалече как трополи с ботушите си.
Н’клос свали колана си и след като изгледа подозрително Стен, който седеше в другия край на стаята, прибра парализиращата палка в куртката. Огледа се да намери място, където да закачи куртката, и видя една кука — единствената, — забита в стената на килията близо до вратата.
— Хайде, момче — ’звинявай, сър. Кафето е готово.
Н’клос закачи куртката и отново се настани на столчето.
— Та к’во приказваше, преди да те прекъсна?
— О, да. Понякога си мисля, че трябва да поискам прехвърляне. Във фронтова част.
— Сър, веднъж и аз си помислих същото, без да послушам моя нещастен осакатен брат. Войната не е забава, сър. Виж ме на к’во дередже съм.
— Не бих искал да съм военнопленник — сподели искрено Н’клос.
— Точно тъй. И туй не е най-лошото, което мож’ да се случи. — Килгър замълча. Даже да няма кьотек, пак не е много забавно. Не съм ли ти казвал за пъпчивите змии?
— Май не си.
Килгър се усмихна едва забележимо на Стен, а той изръмжа в отговор. Беше попаднал в капан, от който нямаше измъкване.
— Бях на Земята. На един остров — Борнео.
— Бил си на Земята? — възкликна изненадано Н’клос.
— Ами да. Военната служба ти разкрасява биографията. Тъй ил’ инак, да продължа, тъкмо бях поел една бойна част и…
— Не знаех, че имперските старши подофицери командват бойни части.
— При сп’цифични обстятелства — продължи Алекс. — Така че се свързвам със старши сержанта и питам: „Старш’ сержант, к’ъв е най-тежкият проблем?“, а той вика: „Пъпчивите змии!“. Аз викам: „К’ви пъпчиви змии?“, а той вика: „Пъпчивите змии, сър“.