— Представяш си дяволски добре докъде би стигнало всичко — отвърна Стен. — Но имаш право.
— Дъщеря ми загина, както вече ти казах. И съвсем не съм сигурен, че съм получил възмездие. Сега разбираш ли?
Стен разбираше. Не веднъж и дваж имперските заповеди и задължения се пренебрегваха заради личното отмъщение.
Така че той поднесе извиненията си на старши подофицер Ернандес и взе под внимание, че когато той бъде заловен от таанците, нито една от тайните на Колдиез няма да бъде разкрита.
Срещата му с мирянин Кристата също завърши нула на нула.
Беше измислил — струваше му се — изключително умен план за тримата човеци и нехуманоида. Вместо да потънат в гарантирано враждебната провинция, трябваше — предложи Стен — да останат в столицата на Хийт. Кристата щеше да се представи като абсолютно покръстен в каузата на Таан. Трябваше да стане уличен проповедник, който да разпространява на висок глас словото за Империята като истинското зло, което е разбрал, след като е видял как е бил „освободен“ неговият собствен свят.
Стен знаеше, че ще мине много време, преди хората да се усъмнят в един правоверен, ако този правоверен им казва, че всичко, което вършат, е правилно.
— Но това ще е лъжа — изтъкна Кристата и последователите му занимаха утвърдително.
Вместо да отговори, Стен стисна и отпусна зъби няколко пъти.
— Всевишният ще ни лиши от подкрепата си, ако проповядваме подобна лъжа — продължи Кристата. — Освен това не виждам какво ще постигнем, ако останем в този град, в това място на военна дисциплина и униформи.
— Бихте могли да спасите живота си — отвърна Стен.
— Само Всевишният дарява и отнема живот. Няма особено значение кое от двете ти дарява.
Стен отново стисна и разпусна неколкократно челюсти.
— Освен това ти не успя да разбереш учението на Всевишния. Само онези, които живеят близо до земята, които не служат на Мамона и осъзнават, че дълг на всеки е да подкрепя и подпомага другите, могат да го разберат и да ни дадат подслон.
Стен си спомни едно отдавнашно учение, когато в продължение на няколко дни някакви по общо мнение неутрални селяни преследваха екипа му от „Богомолка“ из пресечена местност, и не отговори.
— Хранех надежда, Хорацио — заключи унило Кристата, — че разбираш посланията ми и ще станеш един от нас. Ти не го направи. Но можем да продължим да се молим за онези, които решат да се възползват от онова, което ни е дарил Всевишният, да открият истината в сърцата си и щом отново възвърнат свободата си, да проповядват светлината.
Най-доброто, на което можеше да се надява Стен, беше Кристата и неговите приятели да са достатъчно впечатляващи, за да отклонят вниманието от истинските бегълци и да намерят лека и почтена смърт.
Сен Клер изчака вратата зад Стен да се затвори и едва тогава погледна към Л’н. Дори в сумрака виждаше потрепващите й „ръце“.
— Но ти трябва да тръгнеш — започна без увъртания Л’н.
Да, помисли си Сен Клер. Трябва да тръгна, Тук започвам да полудявам. Това опит за бягство номер двайсет и две ли ще е? Или двайсет и четири? Беше спряла да ги брои на двайсет и едно и не искаше да си спомня дали беше инкасирала още неуспехи.
Този опит трябваше да е успешен.
В противен случай се виждаше как се мята със спокойно хладнокръвие на оградата и я убиват.
До този момент бе избягвала да участва в нагласена игра. Но шансовете да запази хладнокръвие и да изчака печелившите числа ставаха все по-незначителни.
А Л’н?
Така или иначе, можеше да разчита на Стен. Тя ще оцелее, каза си Сен Клер.
А и не беше безпомощна глупачка. Беше вечно измъкващата се. Самотният оцеляващ комарджия. Не се нуждаеше от никого и от нищо.
Нали така?
25.
Великолепието на лейди Атаго съответстваше на величието на таанците — както и на тяхното поражение.
Таанците разработваха старателно военните си планове до най-малката подробност. Ако плановете по време на военните действия се окажеха погрешни, таанците бяха гении на импровизацията. Бяха в състояние — и го правеха — да скърпват военни части от коренно противоположни елементи, да ги мятат на предните линии и да побеждават.
Култивираната чрез обучение готовност на воините им по-скоро да загинат, вместо да отстъпят, не беше вредна, разбира се. Но им липсваше способността да внесат промени в даден план, след като вече е бил одобрен.
Така че лейди Атаго измерваше с крачки командния пункт и тропотът на токчетата й отекваше в празното пространство.