Стен влезе при Вирунга. Възрастният мъж беше сам. От тържествения му израз Стен разбра, че е е случило нещо изключително неприятно. Предположи, че става дума за превал. И че този провал е свързан със „Златният червей“.
— Хванаха ли я? — измърмори безизразно Стен. Имаше предвид Сен Клер.
— Не — отговори Вирунга. — Тя… успя. Но… има друг… проблем.
Стен предпочете да не се опитва да гадае и остави Вирунга да говори.
— Както знаеш, Сен Клер има пълен… достъп. В компютъра.
Стен кимна. Фастр разрешаваше на Сен Клер да бърника в таанския компютър в свободното си време. За да стане достоен противник, на Сен Клер й трябваше време да се запознае с нови бриджорски стратегии. Но това не се беше сторило важно за Стен. Досега.
Единствените данни в компютъра бяха досадните подробности за живота в Колдиез: таанските ведомости за персонала, както и досиетата на затворниците, Стен не виждаше особен смисъл да наднича и да се рови във всичко това.
— Сен Клер е… забелязала нещо — продължи Вирунга.
И обясни: докато тършувала из компютъра, използвайки кодовото име на Фастр, Сен Клер научила кои още и колко често използват същата система. Напоследък изникнало ново кодово име. Не само не принадлежало на никого в лагера, но претърсвало данните с редовен „1+1+1+“, много по-бавен, но даващ гаранция, че няма да бъде пропусната нито една подробност.
Сен Клер полюбопитствала кой може да е това и какво точно търси.
— Успяла ли е да разбере? — попита Стен.
— Не и кой е търсачът — отговори Вирунга. — Само какво… търси.
— И какво търси?
— Теб — каза Вирунга.
Казаното сепна Стен.
— Но как…
Вирунга продължи да обяснява. Непознатият търсел данни за човек, който съответства на описанието на Стен. Проверявал методично всичко, свързано с промени във външността и самоличността. Било само въпрос на време да открие досието на Стен.
Предположението на Вирунга беше — при това твърде основателно, — че който и да търси Стен, не възнамерява да го прегърне любвеобилно и да го обсипе с подаръци и целувки.
Изводът:
— С Килгър трябва да… изчезнете!
Стен изобщо не възрази. Двамата с Алекс щяха да тръгнат с другите. Оставаше само да събере за последен път екипа по бягствата и да го информира подробно какви спънки може да се очакват при осъществяването на плановете им.
Останалите посрещнаха новината безмълвно. Прегледаха набързо ролите, които щяха да разиграват, за да проверят по какъв начин ще се отрази включването на Алекс и Стен, успокоиха се, че не възникват никакви проблеми, и се съгласиха. Колкото повече, толкова по-весело.
След което Сен Клер се изправи и обяви, че в плановете има още една промяна. Не тръгвала сама. Вземала и Л’н.
— Най-идиотската идея, която съм чувал — изтърси Стен, преди Алекс да забие лакът в ребрата му, за да го предупреди да е по-дипломатичен.
По-късно му обясни, че първо би трябвало да изчака и чак тогава да й каже, че е откачила.
— Все същото — възрази Стен.
Но преди Стен да си позволи глупостта да се опита да й забрани, тя свали картите си.
— Да не си посмял да ме спираш. Двете се измъкваме утре през нощта — независимо по какъв начин. През тунела заедно с останалите или под мрежата.
Стен нямаше друг избор, освен да се съгласи. Ако Сен Клер отново предприемеше каубойска акция, щеше да провали всички шансове на тунелджиите, а и беше убеден, че не би могло да я спре нищо освен убийство. Така или иначе, изобщо не можеше да проумее защо предприема подобна стъпка. Доколкото можеше да прецени, това бе чиста идиотщина — с Л’н неминуемо щяха да я хванат. Питаше се какво ли смята да спечели Сен Клер от подобен ход — нали единственото съображение за нея беше личната изгода.
Беше в грешка и за едното, и за другото. За първи път в живота си Сен Клер не действаше егоистично. Просто знаеше как щеше да преживее Л’н новината за бягството на Стен. Без подкрепата на своя идол беше загубена. И второ, въпреки че Сен Клер нямаше как да го знае, присъствието на Л’н щеше да спаси и двете.
Стен сви пръсти и ножът тупна в дланта му. Той разряза бавно калта, изгреба я встрани и започна да дълбае все по-настървено. Най-накрая нощният въздух проникна през пролуката и усетиха смразяващия му лъх — изсуши потта им и проветри задимения въздух.
Стен се измъкна през дупката. Изправи се, зашеметен и малко объркан. Погледна смътния контур на града долу — приглушените заради затъмнението светлинки блещукаха нарядко.