Един нападател, един разбойник, един пират — каквито бяха тактическите кораби — е немислим на бойното поле.
Може капитаните на тактическите кораби да бяха прекалено енергични. Може таанците да бяха очаквали нападение „отдолу“. Може да беше просто малшанс.
Никой никога нямаше да узнае.
От тези кораби не беше оцелял нито един.
Имперската пропаганда вдигна огромна шумотевица по повод обреченото нападение и бяха раздадени няколко посмъртни награди от най-висока степен. Пропагандата изтъкна също така колко ефикасно са действали: два таански бойни кораба били разрушени, а един повреден. Един таански крайцер унищожен, два повредени. Четири таански разрушители повредени.
Следвоенният анализ: един раздробен разрушител. Един леко повреден крайцер.
Но тогава вече никой не желаеше да си спомня войната, камо ли факта, че някои от мъртвите герои бяха загинали, опитвайки се да умрат героично, вместо да победят.
Първоначалната стратегия на лейди Атаго беше само една флота да бомбардира Дюрер, втора да нахлуе, а трета да остане в резерв.
Командването на Дюрер очакваше нещо подобно.
Готови за последния парад, те се изненадаха, когато таанските флоти прекосиха системата доста извън обхвата за бойни операции.
Може би дори бяха леко разочаровани, поне в първия момент. В края на краищата, когато някой се е настървил до крайност и това се окаже напразно, е нужно известно време, за да се уталожат глупостта и адреналинът.
Но разочарованието не продължи дълго, след като Имперските сили на Дюрер си дадоха сметка, че са оцелели поне за още известно време, че сражението се води без тяхно участие и че позицията им е в периферията.
Може би тъкмо затова толкова много от личните мемоари за битката/ите на Дюрер — Ал-Суфи бяха на имперски бойци от Дюрер.
Те просто оцеляха, за да ги продиктуват.
Лорд Феерле се любуваше на съвършенството си върху мостика на своя команден кораб, щом първите четири флоти се измъкнаха от системата Дюрер почти без да срещнат съпротива. Далеч пред тях се простираха богати индустриални светове, а отвъд тях бе сърцевината на Империята. И до този момент таанските загуби бяха незначителни.
Той отново изтъкна пред себе си необходимостта да е опекун. Колкото и да бяха въодушевени, мъжът или жената, поели изпълнението на дадено задание, се нуждаеха от някого над себе си, който да може да погледне неангажирано отстрани и да прецени дали заданието е предопределено да успее, да претърпи поражение или, помисли си Феерле, да надскочи по-скромните си цели.
Лейди Атаго е блестяща, каза си той. Но благодарение на нашата система винаги ще има някой извън тези блестящи пълководци на бойното поле, който може да обмисли и да заяви: тук. Тук е величието, което недогледахте.
Докато Феерле се грееше под лъчите на това величие, ракетата „Кали“ разцепи командния му кораб на две половини.
Флотски маршал Йън Махони не се изненада ни най-малко, когато роботизираните таански кораби затриха комуникационните му системи. Донякъде очакваше да се случи нещо подобно.
Въпреки мръщенето и настояванията на високо обучените си и образовани специалисти Махони настоя да се поддържа серия връзки — затворени и недостъпни — само с определени кораби във всеки от флотовете под негово командване. Всяко предаване се приемаше от отделен приемник с индивидуален техник, който беше обучен да докладва, а не да интерпретира.
Може би, помисли си Махони, бе малоумен и се опитваше да подхранва илюзията, че все още е офицер на действителна служба. Може би цялата тази бъркотии тотално щеше да го обърка, да го обсеби с банални подробности и той щеше да изгуби представа за каквато и да било шибана стратегия за спечелване на сражението.
На пръв поглед тъкмо това се случваше.
След, което бойната зала се превърна в калейдоскоп, всичките му компютри започнаха да рециклират предишна информация, а преводачите му нямаше какво да превеждат.
Махони им каза да продължат да превеждат, затвори комуникационните линии и се зае да изслуша докладите от полесражението.
Твърде глупав начин да се опитваш да победиш.
Таанците бяха започнали сражението, убедени, че са майстори на заблудата, без да си позволяват особен простор за грешки. Това беше единствената им най-голяма грешка.
Но допуснаха и много други грешки.
Една от най-крупните — на която историците не повярваха, защото нямаше нито един явен герой — беше провалът с таанските автоматични минни полета.
Таанците, за разлика от Империята, бяха изразходвали голямо количество човековекове за разработване на онези недостойни предмети, които се спотайват в очакване, докато нещо ги предизвика да експлодират. Но щом разработиха мини, които не само можеха да бъдат разпръсквани светкавично, но притежаваха и изтънчеността да разграничават приятелски от противникови мишени и да маневрират вкупом по команда, се отпуснаха. Няколко години преди това един млад капитан на тактически кораб, Стен, беше открил много гаден начин за унищожаването на тези мини. Таанците, които бяха затрупани от други грижи, така и не разбраха за това. Стен беше изпратил обичайния доклад за своето откритие.