Да, след Дюрер таанците действително обърнаха поглед навътре в себе си и сведоха глави. А с официалната си политика Императорът се зае да ги накара така да изпружат глави, че „да усетят настръхналите косми по вратовете си“.
29.
Когато полицейски майор Генрик дочу дюдюкането на ловците в гората, сърцето му подскочи. Бяха подплашили дивеча. Прошепна/помоли се на себе си да не е фалшива тревога. От бягството насам непрекъснато юркаха него и хората му да търчат по пътищата в отговор и на най-съмнителния слух, че е забелязан военнопленник. Ако питаха него, всички усилия да открият затворниците бяха блокирани от настояването на началниците му за абсолютна цензура по въпроса за бягството им.
Разбира се, че пазенето на тайна беше втора природа на Генрик. Но на него и останалите екипи ловци бяха тикнали в ръцете мръсния край на тоягата. Цензурата означаваше, че е почти невъзможно да надушат някоя истинска следа, от която да започнат, след което да навържат следите, докато жертвата не бъде обградена и пипната. Имаха няколко попадения, но едва ли бяха достатъчно.
Единственото в заповедта, което му харесваше, беше да убиват на място всеки намерен затворник. Никакво шикалкавене и разследвания, а направо един тежкокалибрен куршум в тила. Изобщо не му пукаше, че това заличава възможността едно разкриване да доведе до друго. Не беше от онези, на които им харесва да смесват много подправки в една манджа.
Дюдюкането на екипа преследвачи се усили. Генрик пое дълбоко дъх и отпусна леко оръжието си. Нямаше нужда да се извръща, за да разбере дали мъжете му са по местата си. Усещаше, че напрежението ги побутва да крачат по-близо зад него. Генрик очакваше поредното разочарование.
Имаше голяма вероятност онова, което преследват, да се окаже в края на краищата някое заблудено и обезумяло от страх фермерско животно, което от гняв и безпомощност да превърнат в кървава каша.
Автоматично зареди оръжието си, щом забеляза някакво помръдване между дърветата. Усети, че другите наоколо реагират по същия начин, сякаш прошумоля полъх на сух вятър. Там! Ето там!
Два стаени в сянката на храсталака силуета сякаш се подвоумиха, след което се понесоха тромаво към отсрещния край на ливадата. За част от секундата прецени, че са: а) хора, б) единият висок, другият нисък и в) затворници. Натисна спусъка и околността се превърна в трещящ ад, щом и останалите откриха огън. Общата стрелба засече затворниците само на пет-шест крачки от дърветата. Двете тела се раздрусаха с размахващи се във всички посоки като крила на вятърни мелници крайници и се метнаха на една страна, запокитени от огнената струя. Надвисна отекваща тишина, последвана от нов картечен порой, под който телата заподскачаха в спазматични гърчове.
Последва изщракване при смяната на пълнителите, след което Генрик и останалите се надигнаха на крака и се втурнаха към кървавата каша. Той едва не се строполи върху проснатия върху оплесканата с кръв хлъзгава трева труп на първия нещастник. Беше по-едрият. Ритна го, за да го претърколи по гръб. Чертите му бяха разкривени, но ясни — Ибн Бакр. Дребната беше Алис.
Генрик се извърна да поздрави екипа си от убийци. Видя насреща си грейналите им лица и почти детински свенливите им усмивки. С едно изключение.
Ло Прек огледа лицето на Ибн Бакр и изруга яростно, защото не беше онзи, който искаше да се е проснал на неговото място. Стен отново се беше промъкнал през мрежата.
Вирунга седеше върху обкования с дъсчици метален стол — предназначението им беше да създават дискомфорт. Болките в ставите на осакатените му крака го караха да си мисли, че го държат пред кабинета на командващия вече дни наред, но шумът от тътрузещите се крака на затворниците из двора му напомняше, че са минали най-много четири часа. Беше прекарал твърде много години като затворник, така че отлично познаваше номерата на Дерзин. Чакането беше рутинна процедура за обработка. Но от това, че познаваше номерата му, не му ставаше по-добре.
От момента, в който го повикаха, го обзе предишната неувереност. Щеше ли да издържи на мъченията? Нима вече не беше? Да, но щеше ли да успее пак? Добре. Да оставим мъченията настрана. (Не мога. Моля ви, не мога. Млъквай. Длъжен си.) Ами надиграването? Никога не беше заставал очи в очи срещу Авренти, експерта по мръсната работа на Дерзин. Но го беше преценил. Би трябвало да е добър. Вирунга мислеше, че е по-добър. (По дяволите! Пак този негативизъм! Махни това „мисля“ и го замени със „знам“. Да. Така е по добре.) Пробвай нова тактика. Курс с по-силен попътен вятър.