— Момчета, момчета — успя да изръмжи най-накрая той. — Сега разбирам защо вие, имперците, се натресохте в тази война.
Надигна се и размаха ръка… и ножът на Стен се плъзна в дланта му. Дотичаха две барманки.
— Моите приятели — разпореди Четуинд — имат нужда от почти всичко. Искат тиха стая. Вани. Две вани. За всеки. Храна. От личните ми запаси. Всякакъв алк, който поръчат. И някой да разтрие гърбовете им. — Той се обърна към Стен и Алекс. — Жени за удоволствие.
Никакво несъгласие. Килгър и Стен бяха онемели.
— Чисти са. И още една кана веднага.
Четуинд си седна на мястото. За първи път от дни нещо му беше ясно и знаеше какво е следващото, което да направи.
— Искате да направя всичко това със смътната надежда, че вие, две сирачета, ще се доберете до дома? Момчета, нека ви кажа нещо. Всичките ми хора са толкова невредими от тази война, че е противно. Вашата сделка е най-калпавата, за която съм чувал напоследък. Поправям се. Единствената по-калпава, за която се сещам, е повторно да ви заловя вас двамата скапаняци. Така. Да ви кажа ли какво ще се случи? Под този вертеп има стаи. Ще ви бутна в тях. Ще ви угоявам и подготвям за всички трудности, ще ви екипирам и произведа в чин до определена дата. Когато се разпоредя, ще ви отведат тихо и кротко по улиците до определено място, където ще ви представя на един очарователен мъж, който се казва Уайлд. Джон Уайлд.
Четуинд остана изумен, когато най-напред Стен, а след него и Алекс прихнаха. Джон Уайлд беше изисканият контрабандист, когото бяха отгледали няколко години преди започването на войната. Стен беше обещал да го остави на мира, стига да не внася контрабанда военни стоки в Таанската империя и да предоставя информация. След като започна войната, базата на Уайлд на Ромни беше разрушена и складовете бяха празни. Но сред развалините нямаше трупове.
Стен може и да беше прекарал прекалено дълго като един от императорските събеседници на кафе, но изпита лично удовлетворение, че Уайлд и операциите му са оцелели.
— Познаваме го — обясни Стен. — Продължавай.
Увесил нос, Четуинд довърши. Уайлд щял да ги изведе от таанските системи и да ги откара на неутрален свят. Щели да им бъдат предоставени всякакви пари и документи за самоличност, от които имат нужда, за да се доберат до някой имперски свят.
— Ще довърша — прекъсна го Стен. — Тъй като явно допускаш, че сме свързани, би искал малко златни карати в своя фиш, за да не се озовеш в старата ми килия в Колдиез, когато Империята кацне на Хийт.
— Естествено.
Четуинд така и не разбра колко много означава този отговор за мъже, слушали години наред за поражения и смърт.
31.
Танз Суламора построи рибарското си кътче в момент, когато не само все още вярваше в герои, но и си представяше Вечния император като предводител на някаква кикотеща се банда красиви дяволи. Беше създадено с цел да подражава на Императора във всяко отношение.
Императорът обичаше да готви, така че Суламора раболепно преписваше рецептите му и сервираше ястията на приятелите си на пищни гощавки. Само че на вкус всички ястия бяха отвратителни, което лишеният от какъвто и да било вкус Суламора не би могъл да предположи, пък и беше толкова богат и могъщ бизнесмен, че нито един от приятелите му не изпитваше желание да му го съобщи.
Също и риболовът. Императорът беше толкова запален рибар, че в продължение на над триста години беше инвестирал усилия и огромно състояние, за да възстанови един рибен резерват по бреговете на река Умпкуа в древния район Орегон на планетата Земя. Суламора изгради собствен резерват — в много по-малки размери — на доста километри по-нагоре по течението от императорския и се отдаде на въдичарство с огромен ентусиазъм и при пълна липса на рибарски нюх.
Години наред отпразнуваше приключването на поредните изнурителни делови контакти, като се отправяше с огромна патърдия към пущинаците на Орегон, за да си отдъхне край бреговете на своето уединено убежище. След подходящо по продължителност отсъствие се завръщаше и се хвалеше — толкова гръмогласно, че чуваха всички наоколо — колко отпочинал се чувства и че никой не би могъл да опознае собствената си същност достатъчно добре, докато не се пробва да улови някоя хитра сьомга, която се опитва да се измъкне от кукичката му. Онова, което не споделяше с никого, а още по-малко със себе си, беше омразата си към всичко, свързано с рибарството. Още след първия излет започна да наема помагачи, които ловяха сьомгата вместо него, а след втория дори престана да вкусва улова и раздаваше рибата на прислугата и помощниците си.
На всичко отгоре се оказа, че тишината на орегонските гори му действа потискащо. Започна да ненавижда всеки миг, който прекарваше в затънтеното провинциално свърталище, което по подобие на императорското първоначално се състоеше от грубо сковани дървени бараки, за да хармонират с околната среда. На километри не се виждаше нищо освен зеленина и не се чуваше нищо освен бълбукането на реката. Изпитваше отвращение и към уханията на въздуха с неизменната воня на речна тиня, гниеща растителност и оплождащ тичинков прашец. Липсваха му припряната деловитост и острите адреналинови усещания на страха от евентуален неуспех.