Танз Суламора поклати глава. Разбираше, че аудиенцията му е на приключване.
— Трябва да е била голяма работа — добави замислено Императорът. — Според някои историци е била най-големият управник, който се е раждал. Може и да са прави.
През главата на Суламора мина обезпокоителна мисъл. Запита се какво ли е станало със съветниците. Дето й се присмивали. Дали се бяха замисляли, че…
— Естествено била доста експедитивна със секирата — продължи Императорът, сякаш доловил какви мисли безпокоят съзнанието на Суламора.
Корабният магнат се изправи светкавично на крака и едва не бутна чашата си.
— Извинете, сър — заекна той, — но мисля…
— Добре ли си? — попита Императорът и го погледна със странно озадачено изражение.
Може би на Суламора само му се бе сторило така. Поднесе извинения, че изпитва леко неразположение, и след като беше освободен, забърза към вратата. В момента, в който тя се отваряше със съскане, Императорът го повика. Суламора се извърна с усилие и ужас.
— Да, сър?
— Без повече изненади, Танз, разбрано? — каза Императорът. — Не обичам изненадите.
Танз Суламора смотолеви някакво обещание и се отдалечи припряно, като се заричаше да го наруши при първа възможност.
Продължи да говори, без никой да го прекъсне, почти цял час. Членовете на Личния съвет слушаха във вцепенено безмълвие докато излагаше с пълни подробности разговора си с Императора. Суламора не украсяваше разказа си, тоест не се опитваше да се изкара по-голям храбрец, отколкото беше. Знаеше, че колегите му не са по хиперболите. Интересуваха ги единствено фактите — и получаваха единствено фактите.
След като приключи, известно време никой не каза нищо. Измина цяла вечност, докато всеки попълни белите полета и изчисли личните последици за себе си от онова, което възнамеряваше да направи Вечният император.
Мълчанието наруши Волмер.
— Но… но… става дума за абсолютна катастрофа. Не разбира ли… Боже господи! Трябва да го спрем!
Сякаш собствените му думи го цапардосаха по главата като гумена палка и той се изчерви и отново потъна в мълчание. След необходимата пауза Танз Суламора подхвърли, че може би всички биха се почувствали по-добре от една разходка в гората.
„Разходка в гората“ беше старинен политически термин, който означаваше „да потърсим споразумение“, така че представител от даден лагер да убеди друг, че двамата трябва да преглътнат някое твърде горчиво лекарство. Или с други думи, беше начин за вземане на изключително трудно решение без натиск от външния свят.
Танз Суламора имаше предвид нещо подобно, когато предложи да се разходят. С тази разлика, че в този случай очевидно вече бяха постигнали споразумение. Беше убеден, че всички знаят какво трябва да се направи, но всеки поотделно се боеше да го предложи пръв. Суламора беше деветдесет процента прав.
Членовете на Съвета изминаха много километри — лъкатушеха между дърветата и от време на време спираха, за да подишат чист въздух или да послушат чуруликането на птиците. И се преструваха, че това ги интересува. Преструваха се, че се наслаждават на простичките неща. Но стомасите на всички се бяха свили като оловни топки. Най-накрая Кайес откри дебата.
— Волмер е прав — каза той. — Не виждам друго решение. Може би то е най-доброто. Този човек очевидно не е наясно с реалността.
Всички кимнаха, облекчени, че най-накрая е казано на глас. Освен Волмер. Беше се вцепенил от страх. Изтърваното от него подхвърляне беше изопачено и превърнато в нещо, с което не желаеше да има нищо общо. Може и да беше помислил, дори може да беше споменал за убийство. Но сега това се стовари върху му като кръвопролитна измяна.
— Какви ги говорите? Боже господи, не искам никакво… Вижте, всички сме адски напрегнати. Не разсъждаваме трезво. Нека да поемем дълбоко дъх и да помислим отново. А? Време е да се прибираме, прав ли съм? Да се заемем с делата си?
Суламора се лепна за него като змия. Прегърна го успокоително през рамото. Потупа го по гърба, разроши косата му и го дръпна малко встрани от останалите.
— Недоразумение… не това имаше предвид… Метафорично казано…