Стен се опули на около трийсет и шеста страница от разпечатката. Беше истински благодарен, че банковият президент се извини, че ще ги остави за момент.
— Ей… Килгър. Притежавам цял свят.
Килгър беше не по-малко замаян.
— Не знам… но ще вземе да излезе, че имам най-богатото имение в Единбург. Мога да си позволя да възстановя семейния замък.
— Ти имаш замък?
— Че как.
В този момент в стаята влезе раболепният банкер с някаква кутия-сейф в ръце — трябвало да им предаде съдържанието й лично и дискретно. И отново се оттегли.
Отвориха кутията, намериха един фиш и го заредиха.
На екрана изникна по съвсем нетрадиционен начин прелестното лице на циганката Ида.
Беше бивш член на екип „Богомолка“ заедно със Стен и Алекс. Играч, инвеститор и един от най-добрите пилоти, с които беше летял Стен.
Беше се оттеглила от служба преди доста години, но преди да напусне, беше проникнала в банковите сметки на бившите си колеги и беше инвестирала, инвестирала, инвестирала — и им беше гарантирала сериозна финансова обезпеченост.
Звукът се включи:
„Шибаняци такива. Как позволихте да ви гепят, по дяволите? Килгър, колкото си дебел, толкова си тъп. Стен, що го слушаш тоя шибаняк?
Както и да е.
Докопах се до кредитите ви, като чух, че ви е хванала липсата. Знам, че не се е родил още таанец, на чиято мушка да кацнете, и бях сигурна, че ще оцелеете.
Надявам се, че тъкмо вие ме слушате сега, а не някакви наследници и пълномощници, и че войната е свършила.
Започнах да вкарвам всички тези кредити, докато кибичите там, за да се погрижа за вас, шибаняци.
Ако мога да преценя точно, няма да се случи нищо кой знае колко опасно, освен ако Императорът не капитулира — а, да не забравя, имате акции и в таанските светове, ако това все пак се случи — което да ви попречи да сте богатички.
Причината да правя този запис, вместо да съм там, когато разберете колко добре съм се погрижила за вас, е… е, майната му, отидох и слушах някого и, значи, искат да направя нещо там някъде.
Такива ми ти работи.
Онези дни ми липсват — сигурно щото съм тъпачка“.
Изображението на Ида замълча и Стен се ужаси, че вижда нещо като сълза да бликва от окото й. За щастие това продължи само миг, тъй като ромката рязко стана, извърна се и си вдигна полата. Видяха се две огромни бузи… в панорамен кадър.
И екранът опустя.
— Ей, още не носи кюлоти — изтърси Алекс.
Измърмориха нещо като благодарности на банкера и стиснали претъпканите си ръчни чанти, убедително доказателство, че са богатички, се запътиха към най-близкия бар.
Ден-два по-късно, след като изтрезняха, си размениха благопожелания. Съжалявам, че се разделяме, приятел, но такава е службата. Майната му, светът е малък. Може да ни проработи късметът пак да се съберем.
Стен качи Килгър на кораб, който отлетя за света Единбург, и се замисли.
Най-напред искаше да намери спокойно местенце, където да прекара отпуската си — колкото сочеше цифрата (…), докато не се е случило нещо ново.
Без да говорим за планетата, която, изглежда, притежаваше. Планета?, мина му през ума. Никой не притежава цяла планета. Това е отвратително. Но може би той притежаваше. Ако бе така, би искал да разбере на какво прилича имотът му. За предпочитане с приятелка.
Намери комкабина и се свърза с полицията.
По-точно с отдел „Убийства“ на Първичен свят и поиска да го свържат с Лайза Хайнис. Преди години бяха сериозно влюбени, преди да се забърка в кашата, вследствие на която се оказа в Таанската война и в плен, Почти се надяваше, че може би все още е неангажирана и го помни. Според полицейската централа — да! — Лайза Хайнис все още беше ченге. И можеха да приемат съобщение за нея. Но за съжаление в момента отсъствала.
— Кога очаквате да се върне?
— Не можем да ви предоставим подобна информация — започна синтезираният глас, след което екранът опустя и се обади друг глас, този път човешки. Подчертано любезен: — Тук Центърът за съобщения. Опитвате се да се свържете с капитан Лайза Хайнис. Готови сме да изпратим съобщение… един момент, моля да изчакате. Трудно приемаме сигнала ви. Не прекъсвайте връзката. След секунди наш оператор ще възстанови връзката с вас след корекция на сигнала.
Поради безусловен рефлекс и вследствие на обучението си Стен никога не заставаше в обхвата на комкамерата. Затова не го видяха, когато замига червената светлина „ПРИЕМ“. След броени минути, вече отдалечил се на няколко метра от кома, докато се преструваше, че се пазари с някакъв магазинер, двама масивни мъжаги с ниско подстригани коси притичаха към комкабинката.
Секретни главорези, реши той. Плати за каквото там се пазареше и се шмугна в тълпата.