Остана поразена от разноцветните светлини, които се спускаха, въртяха, движеха се по спирала и изпускаха дим, обгръщаха ума на клиента в мека ръкавица и го предаваха в ръцете на момчетата и момичетата за удоволствия, които танцуваха, пееха и лудуваха на трите сцени. Още щом зърна прашната стая, изпълнена със скърцащи високотехнологични столове, Л’н разбра, че е на път да открие нова форма на изкуство, едно живо изкуство, което да ангажира всичките мощни таланти, които беше развивала години наред. Използваше всякакви източници на светлина, но изглежда, извличаше най-много от по-естествените ефекти на резисторните вакуумни крушки и най-вече от свещите и фенерите, чиито горящи центрове фокусираше в движещи се огледала, разделяше с помощта на призми и след това събираше отново, за да насочи натам, накъдето си пожелае.
Л’н контролираше всичко от един компютърен пулт в тъмния ъгъл на клуба близо до вратата, която водеше към техните лични покои и офиси. В началото беше спуснала завеса пред пулта, но щом натрупа самоувереност, я свали. Ако някой погледнеше към нея, щеше да види как свири на таблото с цялото вдъхновение и драматизъм на концертиращ пианист.
Сен Клер си пробиваше дискретно път през залата, за да не притеснява клиентелата. Когато я видя, Л’н превключи няколко лостчета, завъртя едно контролно колело и усили светлините до по-високо кресчендо. След което й кимна към вратата.
Някой я чакаше в кабинета. Сен Клер попита с мимика кой, но Л’н само се усмихна в отговор. Беше твърде загадъчно. Сен Клер закрачи по коридора към вратата на кабинета. Не си спомняше да се е отваряла. Но би трябвало да се е отворила, защото в средата на стаята стоеше Хорацио — с огромна усмивка на лицето. Сен Клер извика, разхълца се и с един скок прекоси стаята и се хвърли в обятията му. Целуваше го по врата, по косата и навсякъде другаде, където можеше. Хорацио правеше същото, докато изведнъж една топлина в слабините й не я върна към действителността. От всички мъже, които беше срещала, този беше начело с голяма преднина в списъка на онези, които мразеше. Гадният тип сигурно беше тук, за да…
Сен Клер го отблъсна грубо и заби пръст в гърдите му. Очите й блеснаха.
— Виж какво, копеле. Не съм част от тъпата ти армия! Цивилна съм. И не можете да вземете и една хилядна от това, което сме си изкарали с труд. Ясно ли е, мой човек?
Стен остана с отворена уста. Какво изобщо го интересуваме всичко това? А и беше не по-малко объркан от току-що случилото се от нея. Какво всъщност й ставаше на тази жена?
— Това ми е ясно.
— Сигурно си мислиш, че си дошъл да ме спасяваш. Само че си помисли още веднъж, приятелю! Сложила съм предаватели, които тръбят „SOS, това са нашите координати“ на половината товарни кораби от таанската търговска флота. Макар да не разбирам защо на имперските тъпаци им трябваше толкова време. Тук съм се уредила добре. И мога да предложа страшно много неща. Ами че сред нашите клиенти има генерали, адмирали и…
— Зная — каза Стен. — Получихме съобщението ти.
— Я повтори, мамка му! Какви ги бръщолевиш? Кой и какво съобщение е получил? Кога?
Изведнъж Сен Клер разбра. Стен се усмихна: любуваше се на великолепната й външност — беше великолепна дори когато долната й устна почти докосваше пода от изненада.
— Да започнем цялата работа отначало — каза той. — Първо, да се представя. Ако някой ме нарече още веднъж Хорацио, Големия X или нещо друго, започващо с „х“, ще го убия. Казвам се Стен. Дотук с „момчето среща момичето си“. Как искаш да продължим оттук нататък?
Сен Клер понечи да каже нещо изключително саркастично и остроумно. Разполагаше с поне шест добре изпитани начина да кастрира този непоносим малък… Само че той се беше оказал някой друг, нали така? Беше…
Тя преглътна язвителната си забележка. Само погледна Стен в очакване.
Добре, че бюрото в кабинета беше музейна реликва. Защото случилото се след това сигурно се беше случвало върху него безброй много пъти.
37.
Казваше се Шапел.
Съвсем доскоро беше ръководител движение на едно от най-натоварените летища в Империята. Като повечето останали ръководители движение беше много млад и много старателен. Съпътстващото кариерата му напрежение му гарантираше, че ще изгори докъм четирийсетата си година. За разлика от повечето от останалите ръководители движение обаче, за него космодрумите представляваха всичко в живота. Прекарваше цялото си свободно време в обиколки на летището. Беше пребродил околните хълмове безброй пъти. Беше влизал във всички сгради край летището. Хвалеше се — единствено пред самия себе си, понеже беше невротично срамежлив, — че дори всички радари, лазерни измервателни устройства и други системи за наземен контрол да блокират, ще успее да приземи кораб само със собствения си мозък и глас. Можеше да си представи визуално „своето“ летище от всеки ъгъл и при всякакви атмосферни условия.