И прочие, и прочие, и прочие.
Естествено нямаше нужда да обърква горкия човечец, като му разкрие реалното положение. Ако се чувстваше доволен като доносник на таанското контраразузнаване, Килгър щеше да му оказва цялата възможна подкрепа.
Така че работата се изчерпваше в изкачване по аварийния изход, повдигане на райбера на прозореца и влизане в апартамента. Може би, надяваше се Килгър, човекът имаше малко студен алк. От шпионския занаят, помисли си той, човек ожаднява.
Намери отворена кутия с нещо с вкус на соево вино. Беше гадно, но Килгър продължи да отпива малки глътки, докато се запознаваше с апартамента и повдигаше, местеше и проверяваше с ръкавици.
Вдигна една лампа и тъжно изцъка. След това върна кутията в огромния хладилник и отново мина през прозореца, без да оставя следи, че е бил в стаята.
По пътя до най-близката спирка обмисляше различни възможности.
Много интересно, мислеше си той. Сигурността тук е съвсем слаба, ако въобще я има. А горкичките работници извират от тез’ тръби кат’ попови лъжички.
Жалко, ако някой дребен диспечер, който случайно си има бръмбар в апартамента, дет’ хич не му е там мястото, се изпречи на пътя им.
Така беше станало. Заради него.
Килгър се запъти към следващия адрес. Не беше зле. Трийсет агенти досега. Петима вече не бяха сред живите, трима си изпуснаха нервите, двама станаха двойни агенти. Останалите си жужаха, доволни отново да са на пост, и докладваха каквото им бе наредено на всяка шпионска служба, от която Алекс сметнеше за подходящо да бъдат наети.
Стен се полюбува бегло на отражението си в голямото огледало. Помисли си, че изглежда доста елегантен в този костюм, макар да беше с една идея по-крещящ за вкуса му. Но големите гангстери никога не са били известни с изискаността си. Нагласи почти незабележимо яката на ризата си, отпи глътка бренди и се облегна, изчаквайки следващия ход на Конъл.
Сделката изглеждаше проста. Конъл имаше запечатан склад, пълен с високопротеиновата каша, която таанските военни използваха за повишаване на корабните дажби.
Стен искаше да закупи въпросната каша.
Порядъчна сделка — на черния пазар.
Как се беше сдобил Конъл с кашата не беше грижа на Стен.
Стен предложи оферта с няколко единици на кило по-висока от цената, която Конъл можеше да получи от останалите търговци на черния пазар, и много над тази, която биха платили таанците.
Освен това беше готов да плати в твърди имперски кредити.
Подробна информация за случилото се на Дюрер все още липсваше. Но предприемачите бяха чули лоши неща. Освен това не се палеха особено по сделки с инфлационната и основана на вярата валута на таанците. Дори последните да успееха да спечелят, нима имперските кредити щяха да загубят стойността си? Никой не допускаше, че това би могло да се случи.
Освен това имперските кредити бяха устойчиви на атмосферни и други влияния и след като бъдеха заровени под белведера в имението, нямаше опасност да се износят, скъсат или да ги съсипят гризачи. Фактът, че притежаването на кредити те прави кандидат за бесилката, не тревожеше никого. Най-много да се наложи даване на подкуп.
Конъл прокара пръст по чашата си.
— Интересно предложение. Може ли да задам един досаден въпрос?
— Може.
— Носят се няколко интересни истории за миналото ти.
— Чувал съм някои.
— Връзки със самия Таански съвет, чух да казват. Човек със собствена армия, довери ми някой. Много, много интересно.
— Може би една-две са достоверни — подметна Стен.
— Може би.
Конъл не продължи с въпросите. Беше попитал само за да прецени реакцията на Стен. Разбира се, не получи никаква.
— Да се върнем на сделката. Нямаш репутация на глупак. Така че, предполагам, имаш представа за реалната пазарна стойност на моята високопротеинова каша.
— Имам. Оферта за доставка от тази сутрин седемдесет и пет единици на килотон.
— И въпреки това предлагаш осемдесет. Интересно. Ако ти не си глупак, и аз не съм. Приемам офертата.
Конъл получи парите след по-малко от час и продължи почти доволен по пътя си. Бе направил огромна печалба, без изобщо да му се налага да си цапа ръцете с онази високопротеинова гадост. Беше разбрал и каква е играта на Стен. Човекът всъщност се опитваше да свие пазара. Щом натрупаше достатъчно количество, щеше да врътне кранчета.