Поради тези съображения къщата беше построена, според собствените му думи, „направо сред тях“. Въпреки това му беше необходимо уединение. Затова накара архитекта си да проектира многоетажна сграда с четири калкана към съседите си. Беше построена около обширен вътрешен двор, изпълнен с пътеки, фонтани и малка куполообразна постройка с градина в самия център.
Почти загуби градината, когато стана пълноправен член на Висшия съвет. Отрицателната страна на привилегиите и влиянието, които придоби, беше задължението всеки член на Съвета „да разпореди изграждането или сам да изгради лично съоръжение, способно да издържи…“, дрън-дрън и прочее правен жаргон, чийто смисъл се свеждаше до изкореняването на градината и построяването на нейно място на бомбоубежище, способно да издържи почти пряко ядрено попадение.
Пастур тъкмо обмисляше да каже на лорд Феерле къде да си завре голямата чест, която беше на път да лепне на гордото му таанско чело, когато откри решение.
Въоръжен със своя домашен архитект, огромна пачка кредити и много връзки, Пастур успя да измъкне от военните най-тежкотоварните им режещи лазерни инструменти и гравитационни подемни устройства. Въпреки това му бяха нужни месеци рязане и копане, за да повдигне във въздуха целия двор със земята и всичко останало. След това изгради убежището по възможно най-ниските стандарти — нямаше намерение да харчи кредитите си за подобни глупости. Дворът и безценната оранжерия бяха спуснати отгоре и запечатани на мястото им.
Огледа наоколо, оценявайки резултата с известна гордост. Е, имаше и някои пропуски. Отводняването се оказа проблем, но успя да монтира една сносна система, която изтичаше в канализацията на квартала. Имаше опасност да наводнява улицата, но Пастур нямаше нищо против да плаща за изпомпване и почистване след проливни дъждове.
Отвърна на поздрава на началника на охраната, който му докладва, че убежището е обезопасено и са готови да го придружат до вътрешността на дома му. През последните три дни на ужас това се беше превърнало в рутинно занимание — което не го правеше по-приемливо за Пастур. Настояваха да остава в дома си до получаването на две последователни потвърждения от централата на охранителната служба, което можеше да трае часове. Пастур отказваше, като ги отпращаше с неохота, и вместо това се оттегляше в усамотението на оранжерията. В самата градина умишлено липсваха каквито и да било средства за комуникация и понякога Пастур прекарваше часове в обикаляне из лехите с хидропонни саксии — там до слуха му достигаше единствено тихото бръмчене на рециклиращите помпи и жуженето на нагревателните лампи.
Този ден не беше по-различен. Разговорите бяха станали почти формални. Пастур за пореден път се наложи, телохранителите за пореден път се оттеглиха навъсени и той за пореден път влезе през вратата на своята стихнала в покой оранжерия.
Щом влезеше в градината, намръщеното му изражение се стопяваше и гневните бръчки се разтягаха в постоянните контури на усмивка, която направо грейваше върху лицето му. Днес обаче в градината беше по-тихо от обикновено. Той сви рамене. Вероятно защото не се налагаше машините да работят прекалено усилено, за да поддържат изкуствената атмосфера в оранжерията. Бомбите, които бяха убили и осакатили толкова много негови сънародници, същевременно бяха превърнали за кратко света в по-благоприятно място за любимите му растения.
Мина по лехите с бобови растения, като отстраняваше изсъхналите листа, наместваше измъкналите се филизи по мрежите между колците и оглеждаше незначителните разлики, които може да забележи само един внимателен градинар.
Тъкмо оглеждаше далечния край на централната леха, когато осъзна, че не бръмченето на помпите е онова, което не достига до слуха му, а жуженето на свръхчувствителните, разнасящи цветен прашец насекоми, с които се беше снабдил от огромни разстояния срещу доста солидна цена.
Насекомите моментално се изпокриваха, щом усетеха присъствието на непознат. Но вече познаваха Пастур и не го смятаха за заплаха. Следователно… някой друг…
— Проявете благоразумие, полковник — каза този някой. — Съветвам ви отсега нататък да премисляте внимателно всеки следващ свой ход.
Съветът беше повече от уместен. Щом зърна Стен и насоченото към корема си смъртоносно оръжие, първият импулс на Пастур беше да се метне отгоре му, да почне да го удря и да закрещи за помощ колкото му глас държи. Но премисли. След убийството отвличането изглеждаше най-вероятния изход от ситуацията. Пастур си отдъхна. Ако целта беше отвличане, щяха да последват разговори и преговори. Пастур беше майстор и в двете. Така че успя да запази самообладание.