Стен следеше внимателно мисловния му процес. Една секунда преди Пастур да осъзнае, че е взел решение, свали оръжието, облегна се на тезгяха за инструменти и с жест подкани Пастур да седне на градинската количка. Пастур се подчини и се огледа с любопитство: питаше се как бе могъл да проникне Стен през сложната му система за сигурност, съставена от хора и електроника. След това забеляза капака на земята до широкия половин метър основен отводнителен канал на парника и не успя да се сдържи да не се разсмее.
— Знаех си, че шибаното бомбоубежище е тъпа идея — изкиска се сподавено той.
Стен не разбра какво му е чак толкова смешното, но Пастур му каза да не обръща внимание. Обяснението щеше да отнеме много време.
— Как планирате да се измъкнем двамата оттук? — попита той. — Прекалено стар съм, за да пълзя в това нещо.
И посочи канализацията.
— Не се притеснявайте — каза Стен. — Оставате тук.
Пастур се намръщи. Нима все пак ставаше въпрос за убийство? Да не би този тип да беше някакъв маниак? Дали смяташе първо да си поиграе с него и после да го убие? Не. Младежът по нищо не приличаше на маниак.
— Тогава какво сте намислили?
— Да поговорим. Това е всичко. Идеята е на шефа ми.
Пастур повдигна вежда. Шеф?
— На вас ви е познат като Вечния император. Така или иначе, тъкмо той предложи да поговорим. Да провери дали бихме могли да постигнем някакво споразумение.
Пастур се обезпокои. Може би този човек наистина беше смахнат. Как да се справи с положението? Напомни си, че каквото и да каже, не бива да се унижава. Преди да е успял да формулира мислите си на глас, Стен бръкна спокойно в джоба на куртката си, извади нещо и го подхвърли на земята до Пастур. Таанецът го вдигна, хвърли му бегъл поглед и се дръпна, неприятно изненадан. Беше подпечатано с личния печат на Императора! Излишно беше да проверява, за да се увери, че печатът е истински.
Стен наистина беше това, за което се представяше — пратеник на Императора. В главата на Пастур препуснаха въпроси. Накрая един огромен крещящ въпрос изтри всички останали: „Защо мен?“ И той се разгневи не на шега. Нима Вечният император съзираше някакъв недостатък в характера му? Нима го смяташе за предател?
— Всичко, което възнамерява моят шеф — продължи Стен, сякаш долавяше какви мисли прелитат през главата на Пастур, — е да ви подскаже, че вашето съществуване му е известно. Каза да не приемате това за нищо повече от начало на диалог.
— И какво точно очаква да направя или кажа?
Думите бяха изречени с хладен тон.
— За момента нищо.
— Установени ли са контакти с други?
Под „други“ се подразбираше други членове на Висшия съвет.
— Единствено с вас.
Стен остави умишлено протяжна пауза. Искаше Пастур да се разгневи неконтролируемо. Да изпадне в ярост. Понеже с настъпването на промяната щеше да последва объркване. И той щеше да пусне въдицата.
— Допадна ли ви малкият фойерверк, който шефът устрои завчера?
Пастур потръпна — Стен имаше предвид бомбардировката. За него тя беше знак че Императорът може да удари, където си поиска. Факт, потвърждаван и от присъствието на Стен в неговата частна градина. Въпреки това…
— Ако Императорът смята, че неговото подло нападение срещу невинни хора ще отслаби по някакъв начин решимостта ни…
— Говорите като политик, полковник — прекъсна го Стен. — Надявам се, че това не са истинските ви разсъждения. Защото в противен случаи има опасност да се сбогувате с още много невинни жертви.
— Не отговорихте на първия ми въпрос — отвърна Пастур. — Или го направихте твърде многословно. Не си падам по бърборенето. Питам още веднъж — какво очаква той от мен?
— Ако допускате, че моят шеф очаква от вас да станете предател, много грешите. Ако станете предател, няма да сте му от полза.
— А каква е ползата, която очаква от мен?
— В определен момент — продължи Стен — сами ще проумеете, че цялата тази история приключи. Че загубихте. И когато това стане, Императорът би желал да има работа с благоразумен човек.
Пастур знаеше, че Стен говори за капитулация. Колко странно, мина му през ума. Това не го ядоса. Отсъствието на раздразнение обаче го разтревожи. Що за таанец беше? Капитулация? Би трябвало да е немислима. А изглеждаше… неизбежна.
— Продължавайте.
Тези две думи увериха Стен, че е попаднал на златна жила.
— Няма кой знае какво друго. Освен да добавя, че биха могли да се избегнат доста страдания, ако оцелее някакво таанско правителство. Императорът се надява то да бъде под вашето ръководство.