Но не си беше загубил времето докрай. Наслаждаваше се на долитащите звуци от гонитбата, която Дуайт бе устроил на принципа в кухнята на „Офисът“.
Беше време да действа.
Обади се на Бъч, даде му адреса и му нареди да натисне педала до дупка. Да, Рот искаше да разкара оръжията, преди някой да се е появил. Но ако двамата успееха да ги изнесат бързо и Бъч се погрижеше за тях, Рот можеше да се помотае из сградата още някой и друг час.
За да убие времето, той продължи да броди из апартамента, опипвайки повърхностите с длани в опит да открие компютри, телефони или още проклети оръжия. Точно се беше върнал във втората спалня, когато нещо удари стъклото на прозореца.
Рот отново извади пистолета от кобура си и се притисна към стената до прозореца. Протегна ръка и го отвори леко.
Бостънският изговор на ченгето прозвуча като от високоговорител.
— Рапунцел, ще разпуснеш ли косите си за мен?
— Тихо, да не искаш да събудиш съседите?
— Като че могат да чуят нещо друго освен звука на този телевизор. Хей, това е епизодът с прилепа…
Рот остави Бъч да си говори сам, прибра пистолета си и отвори прозореца по-широко, а после се запъти към килера. Единственото предупреждение, което отправи към ченгето, преди да хвърли първия деветдесеткилограмов сандък, беше:
— Подготви се, Ефи.
Възклицанието „Исусе Христе“ бе прекъснато от стон. Рот подаде глава навън и прошепна:
— Нали си добър католик? Това не е ли богохулство?
Тонът на Бъч беше такъв, все едно някой бе подпалил пожар в леглото му.
— Току-що хвърли върху мен половин кола, без да кажеш друго освен реплика от „Мисис Даутфайър“.
— Вкарай ръцете си в действие като добро момиче и се справи с положението.
Докато Бъч продължаваше да ругае на път за ескалейда, паркиран под няколко бора, Рот се запъти обратно към килера. Когато Бъч се върна, Рот му хвърли още един сандък.
— Остават два.
Пъшкането се повтори, последвано от ругатня.
— Да ти го начукам.
— Можеш да забравиш.
— Хубаво, тогава си го начукай сам.
Когато и последният сандък бе гушнат в ръцете на Бъч като спящо бебе, Рот се надвеси от прозореца.
— Довиждане.
— Не искаш ли да те закарам до имението?
— Не.
Последва пауза и Бъч сякаш чакаше да научи пълни подробности относно намеренията на Рот за малкото оставащи часове от нощта.
— Върви си вкъщи! — нареди той на ченгето.
— Какво да кажа на другите?
— Че си същински гений и си открил сандъците, докато си ловувал.
— Тече ти кръв.
— Писна ми всички все това да повтарят.
— Тогава се вслушай, спри да се държиш като глупак и върви при доктор Джейн.
— Вече не се ли сбогувах с теб?
— Рот…
Рот затвори прозореца, доближи се до нощното шкафче и мушна трите урни в джобовете на якето си.
Обществото на лесърите имаше претенции към сърцата на мъртвите си воини точно колкото и Братството, така че в мига щом лесърите разберяха, че някой от техните е повален, правеха проучване и се запътваха към съответния адрес. Със сигурност някой от мръсниците, убити от него тази вечер, се беше обадил за подкрепление по време на боя. Нямаше как да не знаят. Нямаше как да не дойдат тук.
Рот избра възможно най-добрата позиция за отбрана, която беше в задната спалня и насочи оръжието си към входната врата. Нямаше да си тръгне, докато не станеше крайно наложително.
9.
Покрайнините на Колдуел се състояха от ферми и гори, като фермите бяха два вида — произвеждаха мляко или царевица. Мандрите бяха повече заради късия летен сезон. Горите също бяха два типа. Боровете растяха по склоновете на планините, а дъбовете ограждаха образувалите се по поречието на река Хъдсън блата.
Без значение от пейзажа, естествен или индустриален, налице бяха малко използвани пътища, къщи, раздалечени на километри една от друга, и необщителни съседи, готови да дръпнат спусъка срещу всяка жива душа.
Леш, син на Омега, седеше пред очукана маса в едностайна ловна хижа насред гората. Върху овехтялата дървена повърхност пред себе си той беше разстлал всички възможни финансови документи на Обществото на лесърите, които беше успял да открие, изпринтира или копира на лаптопа си.